От автора: Ако не обичате животни, не продължавайте с четенето! Да си спестим безсмислена полемика и виртуална злоба по време на коледните пости!
Емилия Димитрова
„Кучетата в приюта са само кожа и кости. Вчера взехме едно животно, толкова немощно, трепереше от глад. Храним го помалко, започна да се съвзема“ - това обаждане получих по телефона от представители на Дружество за защита на животните в Севлиево. Разбираме се следващата сутрин да отидем заедно в приюта и видим на място дали са основателни съмненията им за недохранване на четириногите.
Днес, в 9.40 ч. сме пред приюта. На един от прозорците има табела за работно време. Би трябвало да има някой. Обаче отвякъде висят катинари, заключени са и вратите без катинар. Присъствието ни провокира силен кучешки лай. Оглеждам външните клетки, край пътя. В една от тях са малки животни, на месеци. Дребни и слаби, на някои скелетът прозира.
Искам да вляза и видя останалите животни. Звъня на първия мобилен телефон, изписан под работното време. Никой не отговаря. На втория номер отсреща вдига мъж, на когото обяснявам, че съм журналист и искам да видя условията, при които се отглеждат животните. Казва ми, че трябвада отида в Общината, да се обадя на дежурния, той да ме свърже с д-р Славов /б.ред управителя/, който да разреши да вляза. А за симане и дума да не става, било забранено. Как забранено, недоумявам, аз съм журналист, приютът е общински? Не може, д-р Славов е забранил да се снима. „То си има наредба, госпожа!“, категоричен е гласът отсреща, който разбирам, че е на един от гледачите на кучета. Тъкмо да отговоря, че в наредбата нищо не пише за подобни забрани, чувам сигнал и разбирам, че връзката е прекъсната.
През това време отвътре излиза служител, който отваря вратата. Влизам. И снимам.
В клетките е мокро, вижда се, че наскоро са мити. Чисто е. Но и животните са мокри. В някои от клетките има скари, на които могат да лежат, вместо да са във водата, но точно където са бебетата, скари няма. И те са като току-що изкъпани, от тях капе вода. А като се изправят на мрежата, за да подушат гостите, виждам, че целите треперят.
В коридора, откъдето се влиза към отделните клетки, става силно течение. Там не издържам повече от минута и минавам отпред, пред оградната мрежа. Кучетата наскачат едно след друго, изправят се на мрежата и започват да лаят, въртейки опашки. Тук не всички са слаби. Има и хилави, но определено в клетките откъм пътя животните са недохранени, тези вътре нямат толкова немощен вид. От разговора с гледача, който се оказа приветлив човек, разбирам, че има животни, които не могат да се нахранят, защото тези, с които съжителстват в клетка, не ги допускат до храната. „Понякога стоя и пазя, за да съм сигурен, че ще има за всички“, обяснява мъжът.
Разбирам, че някои от доброволците носят стари дрехи, черги и завивки, за да се постила на животните в студеното, но не виждам нищо такова в клетките. „Като ни кажат, ще сложим“, отговаря гледачът, от което ми става ясно, че той няма думата за нищо, правилата и начина на работа се определят еднолично от д-р Славов.
Звъня и на него. Не разговаряме за първи път и съм насторена, че разговорът няма да върви гладко. Д-р Славов е оставил у мен усещане за сприхав човек, а неумението да изслушва превръща разговора ни в наддувмане. Питам колко храна се дава на животните. Достатъчно, отговаря. Колко, настоявам. Колкото е нужно, е вторият отговор. На трети опит да науча, ми казва: 20-30 килограма всеки ден. И добавя: „Тези животни не са тук, за да ги угояваме. Ако искат онези баби да ги угояват, да си ги осиновят“ /б.ред. онези баби най-вероятно са природозащитниците/. Имало животни, които дори не си изяждали, храната стояла в паниците. А аз паница не видях. Може да ги прибират след като храната се изяде. „Храната не се жали, това не е проблем. Проблемът е, че на някой му се видяло някое куче по-слабо и давай сега всичките били слаби. Ако ги храним, друго нещо ще измислят“, отсича докторът.
Докато разговарям с д-р Славов ми звъни жена, която се представя за Галя и разказва следната история: Преди време майка й намерила край главен път девет захвърлени малки кучета. Едното било премазано, осемте занесла в приюта. Ходила да им носи храна и завивки, защото в приюта нямало храна за толкова малки животни. Първо умряло едното, после второто и така седем от осемте. Последното Галя завела на ветеринар, който казал, че животното има парвовироза /б.ред. смъртоносно заболяване при малките/. Явно и другите били болни от същото. Защо обаче никой не ги прегледа, нали по закон трябва да има ветеринарен лекар на разположение, пита жената, която наскоро забелязала, че едно от животните в клетка има тикове и попитала дали го е гледал лекар. Казали й, че от него куче няма да стане. А тя го взела и сега го лекува, като се зарича, че повече няма да го върне в приюта.
