Божидар Генков, снимка: личен архив
Националният преглед на българската фотография „Фото Академика“ е един от най-престижните фото салони у нас. Провежда се всяка година, негов организатор е Фотографска академия „Янка Кюркчиева“. За втори път фотограф любител от Севлиево стига до финалната му селекция. След Антоанета Обретенова, през 2022 г. това е Божидар Генков. Божидар не само стигна до финална селекция, а бе удостоен със златния медал за своята фотография от Богоявление в Севлиево.
Колко години Ви бяха нужни, за да стигнете до златото във фотографията?
Занимавам се с фотография от края на 2018 и началото на 2019 г. Усетих, че в определени моменти започнах да виждам детайли от ежедневието, които ми се искаше да запечатам. Ако нямаш фотоапарат и необходимите умения, тези моменти отминават.
Първо с телефон ли започнахте да снимате или с фотоапарат?
Не, не с телефон. В началото човек е толкова мотивиран, че си купува апарат, без да знае как да работи с него. Казва си: „Само да го взема този апарат и ще им покажа“, но разбираш, че нещата не стоят точно така.
Има хора, които си купуват скъпи апарати и си мислят, че ще създадат чудеса, а се оказва, че телефоните им снимат по-хубаво. Добрата фотография не е просто да направиш снимка. Необходими са усилия за последващата обработка на фотографиите. Абсолютно задължително е да натрупаш знания за композиция, светлина и др. С времето, когато започнеш да ставаш по-добър, интересът ти расте и започваш да искаш още и още.
А докато искаш още и още, идват и първите отличия
Аз се интересувам от това къде какви салони за фотография има в България. Конкретно за участието ми във „Фото Академика 2022“, просто реших да се пробвам. Имах някой кадър зад гърба си, прегледах трите секции, в които можеше да участвам – аерофотография, това са снимки с дрон, репортажна фотография и артистична. Аз определено предпочитам репортажната фотография, защото при нея улавяш непринудените моменти. В нея няма позиране, а и мен позирането и нагласената фотография не ме привличат. Освен това аз обичам да ходя на различни събития, а и репортажната фотография е много близка с така наречената улична фотография.
Фотография на Божидар Генков, личен архив Това са най-непринудените снимки, защото обектът, който снимаш, не знае, че го снимаш. Същото е и при репортажната фотография. Моментът не може да се повтори.
Другото, което ми е на сърце са снимките в природата, където изобщо няма човешка намеса.
Така изпратих четири фотографии, както е по регламент, малко след това получих имейл, че съм на финална селекция. Много бях изненадан, особено като видях с кои автори съм на финална селекция - все имена, на които се възхищавам и от които се уча.
Тогава си казах, че дори само това, че съм на финална селекция ми е достатъчно. Да си видя фотографията на разпечатан кадър напълно ме удовлетворяваше. Освен това награждаването и обявяването на победителите беше в Пловдив – европейска столица на културата. Казах си: хората ще го видят, мястото е Дома на културата в Пловдив. Беше ми достатъчно.
Но съдбата е решила друго?
До последно ме държаха в неведение. Явно такава е политиката на салона, да не се съобщава класиране, наградени и т.н. В имейла, който получих от организаторите пишеше само: „за подробности, заповядайте на събитието“.
При този конкурс, за разлика от други подобни, не се публикуват преди и след конкурса кадрите в интернет. Ето, конкурсът отмина, а снимките още ги няма качени, дори в официалната страница на „Фотографска академия“.
Фотография на Божидар Генков, личен архив Аз преди началото на церемонията имах достатъчно време да разгледам другите фотографии и като видях какви репортажни кадри бяха показани, бях сигурен, че няма начин аз да съм победител. Имаше изключително силни творби. Когато дойде ред на награждаването при репортажната фотография, започна изброяването. Най-напред наградиха носителя на почетна лента, после бронзов медал, сребърен медал и като не чух дотогава името си, бях на път да се отчая. Макар да не съм очаквал медали, но не мога да отрека, че щом съм стигнал дотам, имах някаква мъждукаща надежда. И изведнъж чух името си. В помещението беше тихо, а аз, понеже изобщо не очаквах, издадох някакъв звук, просто силно се изненадах. Хората около мен разбраха, че това съм аз и започнаха да ми подвикват: „Ти си, излизай!“. Стъписах се, не очаквах и наистина не успях да реагирам адекватно.
Фотографията, която Ви спечели златния медал, е черно-бяла. Съзнателно ли избрахте черно-бял кадър и може ли да се каже, че имате афинитет към черно-бялата фотография.
Още докато снимам един кадър, знам дали ще го направя цветен или черно-бял. Цветното много разсейва, а черно-бялото изолира „бъбривото“. Има една мъдрост, то е малко клише, но много истинско: „Когато снимаш цветно, снимаш човека, когато снимаш черно-бяло, снимаш душата му“. Особено при репортаж черно-бялата фотография е често използвана. Разбира се, изключвам новинарските медии, защото там няма право на намеса, трябва да е това, което е видяно.
Фотография на Божидар Генков, личен архив Не е ли по-трудно да се предаде обекта в черно-бяло?
По-трудно е. Макар да има хора, които смятат, че черно-белите снимки са просто преобразуване на цветния кадър. Има един лаф, че когато едно нещо не става за нищо, обърни го в черно-бяло и ще стане шедьовър. Не е така, разбира се. Черно-бялата фотография е най-трудна за овладяване. При нея от голямо значение са сенките, светлината, прегаряния има понякога. Има хора, които снимат само в черно-бяло, други – само в цветно. Аз разчитам на усет.
Вие кои кадри си харесвате повече – цветните или черно-белите?
Не ги деля. То е все едно да имаш две деца и да обичаш едното повече от другото. Нямам любим кадър и не мисля, че някога ще имам. За мен любим е всеки нов кадър.
На спонтанното ли разчитате или планирате?
На спонтанното изцяло. То това е и в основата на репортажната фотография. Отиваш до реката и снимаш. Не знаеш какво ще излезе. Може и нищо да не излезе.
Щом предпочитате да снимате събития, имало ли е случай някой да ви каже, че не иска да го снимате?
Е, щом сме на обществено място, няма как. Това е регламентирано и в Конституцията на България. На обществено място човек, който влиза в кадър няма основания да претендира за права. Има значение дали снимайки, нарушаваш личното пространство на човека, което аз не си позволявам да правя.
Фотографията Ви е хоби, но може ли един ден да стане професия?
То в днешно време всеки, който си купи фотоапарат, става фотограф. Не знам. Фактът, че имаш фотоапарат те прави притежател на фотоапарат, но не ти дава фотографски качества.
Доколко фотографията е изкуство?
Спорно е. За мен е едно чудесно средство за себеизразяване. Когато рисуваш, се изразяваш чрез това, което рисуваш. Във фотографията четката ти е обектива, боята ти е светлината.
Фотография на Божидар Генков, личен архив Затова ли наричат фотографията „техника на рисуването със светлина“?
Аз осем години съм се занимавал с изобразително изкуство като малък. Рисувах в Детската школата по изобразително изкуство при галерия „Видима“, с преподавател Снежана Велчева. После по някакво стечение на обстоятелствата дойде израстването, когато започваш да се търсиш. Може би точно тогава е бил момента, когато съм усетил, че искам да рисувам, но чрез светлина. Вероятно е останало в мен, но е намерило израз по друг начин, защото не продължих да се изразявам с рисуване, а с фотография.
Как съхранявате фотографиите си?
В днешно време предимно на харддискове, но се запалих да си ги запечатвам на голям формат. Усещането е съвсем друго, когато гледаш отпечатан кадъра и това няма нищо общо с дигиталния му вариант. Особено когато си вложил емоция в даден кадър, ти се иска да го видиш на хартия. А на хартия се забелязват и детайлите.
Има една затворена фейсбук група „Фотографията се нужда е от тяло“. Членувам в нея и там се говори само за принтиране на кадри, техники за принтиране. Но в днешно време всичко е дигитално. Не дай, Боже, да се случи нещо с дигиталното, губим спомени. Докато преди 20 години проявяваш една лента, слагаш снимките в албум и сто години да минат, те са там и могат да бъдат гледани.
Днес разчитаме на дигиталното съхранение, което много ме притеснява. Затова съм си създал традиция. Два пъти в годината си вадя фотографиите на хартия. Съветвам всеки да печата снимките си, особено тези телефони. Събираш си най-доброто през годината и си ги разпечатваш. Нито е скъпо, нито трудно, но си гарантираш, че спомените и важните моменти няма да изчезнат.
Сверявате ли си часовника с други фотографи?
Това беше една от причините да стана член на фото клуб „Севлиево“. Знаех за съществуването на клуба, разпитах кога се събират и един вторник отидох. Почуках на вратата, влязох, не познавах никого, но казах, че търся себеподобни. Приеха ме изключително радушно. Членството в клуба е едновременно мотивация, трупане на знания и споделяне на общи интереси. Сам човек никъде в нищо не е успял.
А какво е връзката с Павликени. Докато уговаряхме това интервю казахте, че имате ангажимент във фото клуба в Павликени?
Там всяка година по това време се организира фотографски пленер. Миналата година участвах в него по предложение на председателя на нашия клуб Антоанета Обретенова. Участваха и други членове на клуба. Пленерът е озаглавен „Павликенски край и неговите хора“ и се снима репортажно - по фирми, магазинчета, домове. Идеята е да се представи Павликени и неговия край, след което фотографиите се подреждат в изложба. Събитието е обиграно, съществува вече 10 години, изцяло се спонсорира от Общината и е изключително интересно. Павликени е малко градче, но хората са особено сплотени, а откъм фотография буквално горят. Големи градове завиждат на създаденото в Павликени в областта на фотографията.
Защо не направите нещо подобно в Севлиево?
Мислим за това и планираме наесен, по време на Празниците на тиквата. Ще организираме едно събитие „Фотографски срещи“, което е съществувало преди 10 години по идея на Диди Баев и Минчо Тодоров. По време на това събитие се привличат фотографи от цялата страна, професионалисти и любители, като всеки представя работата си пред останалите в петнайсетина минути на мултимедия. В това време останалите правят снимки.
Как виждате бъдещето си с фотографията?
Не мисля за това. Имам си верую: Прави това, което правиш, с любов, пък всичко останало е естествено продължение.
