„Корпус некрологус“. Така се казва дебютният роман на журналиста Тодор Гроздев, в който група приятели целенасочено колекционират некролози, търсейки Световното дърво, а Елин Пелин им помага.
Това не е роман, който се чете на един дъх.
Налага се да спреш и да продължиш в друг ден. На моменти те кара да се възхитиш на автора за прозренията му, а друг път се чувстваш леко глуповато – някак недорасъл за задълбочените му философски изводи. Несправедливо би било да се подмине и литературната критика, умело преплетена в текста – напълно на място и различна от много от казаното досега. С една дума – не в обувките на автора трябва да стъпиш, за да разбереш „Корпус некрологус“, а в главата му. Там, където Тодор Гроздев – очевидно изключително ерудиран автор – „ражда“ своите идеи, страхове и интелектуални лабиринти, превръщайки четенето не просто в удоволствие, а в изпитание за мислещия читател.
„Имах нужда да напиша „философски роман“ с криминално разследване и оперативна литературна критика", споделя Гроздев.
Тръгнал към писането с идеята "сюжетът да тече в затлаченото корито на колективната наша памет. Да търси как да я изплави от тинята, а опитът за прочит на некролозите е само един от инструментите. Хартиените жалейки като начин за успокояване и упокояване. Като паспорт за там и черен печат срещу връщане тук". Елин Пелин му помогнал за този прочит и „Корпус некрологус“ се получила "по-малко тъмна и повече смешна книга“, казва авторът, който е главен редактор на пазарджишкия вестник „Знаме“ и областен координатор на Програма „Достъп до информация“.
Може ли загадъчен разказ като „Нане Стоичковата върба“ на Елин Пелин да бъде пътеводител – предапокалиптичен ключ, който свързва пъзела и на този, и на онзи свят? Как и доколко ни влияе литературата?
В „Корпус некрологус“ тези въпроси не просто се задават, а се разгръщат през неочаквани пластове, асоциации и културни препратки. Романът е необичайна сплав от криминале, философски миниатюри, исторически алюзии, психолингвистика, фолклор… и футбол. Неслучайно книгата е препоръчана дори от легендарния футболист на ЦСКА Георги Велинов–Джони, както личи от корицата.
През тази жанрова и смислова многопластовост Тодор Гроздев влиза в открит разговор с литературната критика, особено около фигурата на Елин Пелин.
„Истината понякога късно идва“ – напомня текстът
и с иронична последователност проследява как писателят е бил ту анекдотичен разказвач без талант, ту заклеймител на буржоазията и прокламатор на социализма, певец на българското село и на „малкия човек“, критически реалист по задължение. Дори днес, внушава романът, авторитети настояват да го виждат еднопластов и прекалено „действителен“ – по-действителен от самата действителност. „Действителен друг път!“
Тази привидна еднопластовост обаче се разпада напълно, когато погледът се насочи към онова, което не се вижда с очи.
Елинпелиновите жени, както са описани в „Корпус некрологус“, не заслепяват като йовковите – тяхната красота се усеща.
Както я усеща свети Спиридон, изтръгнал очите си, за да не я вижда. Уж обикновени, но не съвсем. В тях проблясват орфически огнени мистерии, игра с огъня, дяволско присъствие – далеч от клишето за битовия реализъм.
Признавам, че започнах книгата с намерението „да я глътна“ за няколко дни и да напиша обещаната на Тодор публикация. Познавах го само като журналист – колеги сме като координатори в "Програма Достъп До Информация", от време на време си пишем за рождени дни или празници. Нито книгата успях да прочета за няколко дни, нито останах с усещането, че някога съм познавала Тодор Гроздев.
Затова, ако читателят подходи към „Корпус некрологус“ с очакване за лесно и бързо удоволствие, по-добре да избере нещо друго. Но ако обича да чете – в никакъв случай да не се отказва от тази книга. Ще пропусне фини разсъждения, задълбочени размисли и неочаквано много смях. Настройте се за нещо различно и се оставете на Тодор Гроздев. Той ще свърши останалото, нужно е само едно – да му повярвате.
