Познавам Костадин Костадинов от години. Затова не се притеснявам да го сложа сред личностите, които бележат облика на съвременно Севлиево. Някак не мога да прехвърля годините назад, без по някакъв начин Костадинов да присъства в обществения облик на града ни. Давам си сметка за това обаче буквално след като започнах да пиша редовете по-долу. А че в ежедневието пропускаме значимостта на някои от хората, без които нищо нямаше да е същото, е по-скоро въплъщение на библейската мъдрост, че никой не е пророк в собствената си страна.
С Костадин Костадинов говорим за 25-ия юбилей на „Хелиос“. Неговата фирма. И една от знаковите за икономиката на региона. Разговаряме в офиса му. Искам да е тихо и да погледна в очите му, докато ги присвива, припомняйки си моменти от миналото. Не успявам с тишината. На вратата непрекъснато някой чука и иска да говори с него. Телефонът също не спира да звъни. А Костадинов не е от хората, които ще заключат ще кажат: „Няма ме“. И обажданията не отказва. „Какво помниш от първата година?“, го питам. А той се обляга на стола, поклаща глава и казва тихо, като на себе си:
Първата година ли? Че аз даже не помня какво толкова сме направили през първата година. Създадохме фирмата на 25 април 1990-та. Тъкмо се бях прибрал от Русия. Бях един от първите, който регистрира своя фирма. Регистрацията е от Великотърновския съд, тъй като съм търновец. Не съм се чудил много и за името. Хелиос ми допадна. Аз обичам гръцката митология. И вече 25 години Слънцето е наша емблема. Нямахме колебания и относно логото – слънчогледът стана символ на „Хелиос“.
Но едва ли всичките 25 години са били слънчеви. Кога ти беше най-трудно?
О, аз не съм злопаметен и не помня лошите моменти. Питаш кога ми е било най-трудно. Че аз не мога да кажа кога не ми е било трудно. Като каже някой, че сме били в криза. А кога е дошла кризата? Откакто имам фирмата, все има криза. Не ме разбирай погрешно, аз не съм в криза. Но в криза живея. Като се започне от началото, когато данък оборот беше заменен с ДДС и нямаше основни продукти. Става въпрос за 1992 година. През 1993 година, когато започнах да внасям гуми от Русия, законодателството им още не позволяваше нормална търговия с други страни. След това, през 1997-ма имаше огромни проблеми заради хипер инфлацията, а резкият скок на долара буквално ни съсипваше. Тогава не можехме да вземаме дългосрочни решения, ситуацията се менеше с всеки следващ ден. Същата година заминах за Русия, където работех като генерален директор по транспорта. Останах до септември 2000 година. Постоянно пътувах. През 1998 година купих бившето автомобилно предприятие на града, старият ДАП. Заварих 74 човека и с 13, които вече имах като екип, станахме изведнъж 87 души. Тези, заварените, не бяха получавали половин година заплати. Изплатихме им ги. Но моите хора не бяха навикнали да губят. Ние знаехме какво е да работиш здраво.
„Хелиос“ не проправи ли пътя към вноса на гуми за големи камиони и машини у нас?
Бизнесът ти даде възможност да се занимаваш и активно с благотворителност. Какво място заема доброволчеството в живота ти?
Винаги съм бил социален човек. Това ме приближава до хората. Когато мога, помагам. Не говоря само за града.
И ми показва едно доста дебело тесте с благодарствени адреси, грамоти и удостоверения за дарение. Прелиствам ги и си давам сметка, че от подписите под тях може да се направи издание на „Кой кой е в региона“. Оказва се, че Костадинов е дарявал както на деца, които се занимават с изкуство, така и на спортни клубове, чиито състезатели е трябвало да отидат на поредното състезание. В купчината откривам и няколко грамоти за дарител на Община Севлиево, както и благодарност за дарени суми от сдружението на жените „Надежда 2001“ и Движението на русофилите. Благодарили са му и от регионалното представителство на Търговско-промишлената палата за принос в българо-руските търговски взаиомоотношения. А една от най-ценните му грамоти, както сам ми обръща внимание, е от Руската търговско-промишлена палата, подписана лично от тогавашния министър-председател на Русия Евгений Примаков. От Примаков има и книга, също с лично послание.
Какво е усещането да помагаш?
На изключително удовлетворение. Не го правя за благодарност. Но ако прочета, че някой е постигнал нещо и знам, че е станало и с моята помощ, много се вълнувам. Виж, аз не съм човек, който може да остане безразличен пред нуждите на останалите. Искам да помогна на града, искам да съм полезен на спортните клубове, искам децата, които се занимават с изкуство, да пътуват. Не мога на всички да помогна, но се старая. На децата обаче винаги помагам.
Днес „Хелиос“ АД се ръководи от сина ти Ивайло Костадинов. Кога Ивайло влезе във фирмата?
Ивайло винаги е бил във фирмата. Още от много малък заедно с приятелчетата си помагаше да се разтоварват ТИР-ове с гуми. Аз им плащах на децата. И те доволни, и аз. И сега мога да ги изброя тези деца. Днес някои от тях са част от екипа на фирмата. Бяха една много всеотдайна група. Много работливи, много ентусиазирани и отговорни. После Ивайло влезе в склада и стана склададжия. А още по-късно започна като момче за всичко. Където имаше нужда да се занесе нещо, той го правеше. След това му възложихме митническото оформяне на документите на фирмата, тъй като имахме много внос и много автомобили. И когато завърши Датския колеж във Велико Търново, а после магистратура в Свищов, аз сметнах, че той има необходимата подготовка да поеме повече отговорности. И му доверих фирмата.
Спорите ли?
Постоянно. Няма как да е по друг начин. Все пак ние сме две различни поколения, мислим различно, имаме различен стил на работа. Но когато има колебания, продължава да иска мнението му. Нищо, че се сърди, ако му обърна внимание на някои неща, които не е забелязал.
Къде е рискът в правенето на бизнес?
Рискът винаги трябва да е премерен. Не можеш да рискуваш бъдещето на хората, които работят при теб, тъй като рискуваш и бъдещето на техните семейства. Винаги трябва да създаваш увереност у хората, че те и утре ще работят в тази фирма. Иначе не можеш да очакваш от тях лоялност. Никога не съм поставял на карта хората си.
За първи път силно се изплаших за тях през 2009 година. Беше много трудна година. Най-напред спря транспортът. Това повлече и бензиностанцията ни, и търговията с гуми. Още през ноември 2008-ма почувствахме критичността на ситуацията. Каквото успяхме, направихме. Но съм благодарен и винаги ще изпитвам благодарност към хората, които работят в „Хелиос“. Защото тогава им намалихме заплатите. С по 100 лева на тези, които бяха със заплата над 500 лв. и с по 50 лв. на останалите. Парите, които им удържахме, прехвърлихме в гаранционен фонд и по-късно им ги изплатихме.
Тръгна ли си някой тогава?
Нито един. И не са мърморили дори. Те проявиха разбиране и аз не мога да ги подведа.
Сред тях има ли такива, които са с теб от първата година на „Хелиос“?
Даниела Иванова е от първите. Дойде във фирмата през 1994 година. Много е преживяла с мен. Имахме и едно момиче, Дима, което също беше от първите, но замина за САЩ със съпруга си. Мария Цонкова започна през 1997 година и дълги години работи при нас. Да не пропусна някой. С днешна дата имаме един прекрасен екип и на всеки за нещо съм благодарен. Защото всеки по нещо е дал, за да бъде фирмата това, което е.
Изморен ли си?
Ако ти кажа, че не съм, ще излъжа. Може би вече стигнах етапа, че ако имам предизвикателство, кипя от енергия и това ми дава възможност да реализирам съответната идея. Но когато се стигне до рутинната работа, губя интерес и се чувствам изморен. Затова постоянно търся нещо ново, с което да се заема, за да ми се стресне душицата, както казват руснаците. На мен не ми трябва много. Искам малко, но качествено. Всеки разбира по различен начин качеството на живота си. За мен това е възможността да се обърна назад и да видя нещо съградено. Искам хората, които работят при мен, да могат да посрещат ежедневните си нужди, да могат да изучат децата си и да заведат семействата си поне за 10 дни на море през лятото.
Ако млад човек дойде и те попита как да започне свой бизнес, би ли му дал съвет?
Първо, не вярвам, че млад човек ще дойде да ме попита, защото много малко са онези от младите, които могат да се ориентират по този начин. Те по-скоро са си поставили целите и вървят напред. Говоря за максимум 10 процента от младите. Останалата част само говорят за пари, а нямат представа как се правят. Бих ли ги посъветвал? Не знам какво бих могъл да им дам от себе си, освен трудолюбието, което съм вложил. България в момента не е тази държава, която съм искал, независимо, че аз съм тук. И на мен ми е трудно вече да вярвам, че ситуацията ще се подобри.
В този смисъл, одобряваш ли, когато младите напускат България?
Не одобрявам, но разбирам, че това е единственото им решение.
Мечтаеш ли?
За съжаление, все още.
За съжаление?
На моите години е малко трудно да кажеш, че мечтаеш. Мечтите стават някак по-обрани. Може би просто си наясно какво от това, което искаш, можеш да имаш.
Плачеш ли?
Все по-често. Когато през 2009-та трябваше да кажа на хората, че ще им удържам от заплатите, изгубих гласа си и се разплаках пред тях. Твърд човек съм, но когато става дума за нечия съдба, се вълнувам и сълзите са нещо естествено. Ето, дори сега, когато ти разказвам за това, очите ми отново се напълниха. Иначе бързо се ядосвам. Но и бързо ми минава. Нали ти казах, не съм злопаметен. Избирам да помня доброто.
Молиш ли се?
Не, не вярвам в Бог. Имам своя теория за света. Никога не съм очаквал един идол да ми помогне. Вярвам в природата, във физическите закони и търся логиката във всичко, което ми се случва.
Какво искаш за себе си?
Като се обърна назад да виждам съградено, а не разруха. Искам да мога да продължа да вярвам в хората. И да ги виждам щастливи.