„Кучето ми го няма. Прибрали го от приюта, но като отидох да го търся там, го нямаше. Не знам къде е и какво се е случило с него. Две седмици не бях на себе си. Света обиколих. Четири, пет пъти ходих до общинския приют. Оттам твърдят, че го няма, а съседи ми казаха, че са го прибрали техните служители“. Това е част от историята на Младен Александров. Той имал куче, което отглеждал в къщата си в севлиевското село Бериево. Животното било добродушно, затова му било позволено да излиза пред портата. Там си стояло и на 24 ноември миналата година, когато г-н Александров разбрал от съседи, че мъжете от звеното за залавяне на кучета към Общината са стреляли със стреличка неговото куче, след което животното потънало вдън земя.
Още същата вечер Младен Александров започнал да го търси. Първо отишъл в приюта. Казали, че не е там. После отишъл в клиниката на д-р Милко Георгиев в Сенник, с която Общината има договор за обработка и кастрация на четириногите. Докторът казал, че до него такова животно не е стигало.
Младен Александров започнал да обикаля около селото, пак се върнал в приюта, но като получил същия отговор – че кучето му не е там, продължил обиколките. И както сам казва, „света обиколих“. Дори не се наема да изброи селата и пътищата, по които ходил да търси своя четириног приятел. До днес от кучето му няма следа.
За същото животно директорът на общинския приют д-р Славов каза: „Ние това куче не сме го залавяли. Те са го стреляли със стреличка, но то избягало. Не е взето от нашите хора“.
В началото на април тази година Ценка Ангелова, родом от село Млечево, но живее в ж.к. „Атанас Москов“ в Севлиево, си отишла на село и разбрала, че кучето, за което се грижи от десет години, го няма. Съседката, на която оставяла храна, за да го храни през седмицата, й казала, че било пред къщата, когато отишла за хляб. Тогава видяла колата на приюта, в която возят заловените четириноги. Колата заминала, съседката се върнала и оттогава от кучето на Ценка няма следа. И тя ходила заедно с братовчедка си Магда, с която заедно се грижели за животното, до приюта. Казали им, че такова животно не е настанявано. „За това животно се грижим от бебе. Майка му умря и ние започнахме да го храним. То беше много добро, нито лае, нито влиза в двора, никакви бели или проблеми от него. Беше обезпаразитено, винаги имаше осигурена храна и вода. Стоеше пред портата и не мръдна оттам десет години. Като не е в приюта, къде е?“, пита браговчедката Магда, плачейки. „Аз съм готова да си платя, ако трябва, да го откупя от приюта. Но те казват, че не е там“, нарежда жената.
Сломена от мъка тя написала писмо и до Общината. Отговорът оттам гласи: „В посочените от Вас дни екип на общински приют за бездомни животни е посетил с. Млечево по сигнал за бездомни кучета, които притесняват местни жители. Кучетата са били предпазливи и са държали на дистанция служителите от приюта, след което животните са избягали по посока силно обрасла и гориста местност“. В същото писмо се уточняват правилата за доказване собствеността върху куче – паспорт, платена такса и регистрация в съответното кметство. А на финала се добавя, че в периода, в който е изчезнало кучето, отглеждано от Ценка и Магда, служителите на приюта не са залавяли кучета в село Млечево.
На 21 април тази година председателят на Дружеството за защита на животните Николай Нанков получил обаждане от свой служител, че едно от кучетата, за които Нанков се грижи в двора на фирмата си, било до полицията в Севлиево и служителите на приюта го заловили. Нанков се обадил на директора на питомника д-р Славов, който му казал, че кучето е кастрирано и пуснато в другия край на града. Отговорът шокирал Николай Нанков по две причини – първо, кучето вече било кастрирано, и второ – съгласно общинската наредба за овладяване на популацията на бездомните животни, те се залавят, кастрират, обезпаразитяват, чипират и пускат там, откъдето са взети, стига да не е детска площадка или двор на учебно заведение. Нанков чул още, че кучето е хванато, защото било агресивно. „А то беше възрастно, дори имаше нашийник на врата“, обяснява Нанков.
На 18 юни тази година Мария Христова – едно момиче с изключително сърце и отношение към животните, спасила не един живот, написа в личния си профил във Фейсбук: „Не успях да спася и това дете /прилага снимка на куче/. Той е едно от заловените от общинските служители кучета в квартала. Беше толкова мил. Невероятен, но голям и за това първо той е бил хванат. В приюта го няма...“
На 7 юни тази година Румяна Илиева от Севлиево замръква без кучето си. На следващия ден започва да го търси. Търсенето започнала от Сенник, но ветеринарният лекар казал, че такова куче не е кастрирал. Последвал разговор с управителя на приюта. Той казал, че заловените на 7-ми кучета били пуснати между Сенник и Душево. Жената започнала да обикаля двете села, но не открила и едно куче. „Ритали го, докато го вкарвали в клетката“, й казали съседи. И до днес кучето на г-жа Илиева не се е появило.
Преди десетина дни друго куче, надзорник на което била Ива Пенкова, също било прибрано. И то липсва в приюта, разказа г-жа Пенкова, готова да докаже, че е подписала да бъде надзорник на четириногото, което продължава да търси.
Единствената щастлива история с прибрано четириного, която чух за десетината дни, в които проучвам въпроса с животните, е на Христина Христова. Тя имала куче, което осиновила от приюта и отглеждала на Севлиевските лозя. Един ден и то изчезнало. Само че животното било чипирано и стопаните го открили, не без помощта на своя близка, която им идвала на гости и знаела какво животно имат. Кучето било в приюта в Дряново. Семейството отишло до там и си прибрало любимеца. „Но колко хора имат нашия късмет?“, пита жената. Тук логичният въпрос е: „Какво прави куче от Севлиево в дряновския пирют?“
Да продължавам с историите, няма смисъл. Всичките си приличат. Ако в тях има нещо зловещо, то е пълната тайнственост, която обвива съдбата на прибраните четириноги.
Къде са животните, които залавяте, питам управителя на общинския приют в Севлиево д-р Славов. „Пускаме ги на други места, по-отдалечени“, не отрича той. Ако животното е хванато в едно село, се кара през две, три села и тогава се пуска. И най-вече извън населени места. „Не ги ли обричате така на смърт, при това мъчителна, от глад? – Не, те винаги се оправят. А убивате ли животни, за да решите по-лесно проблема с популацията им? /б.ред. този въпрос е безсмислен, защото и да има нещо такова, никой няма да си признае, но се чувствам длъжна да го задам/. – Не, никой не убива животни. Но ги пускаме на места, непознати за тях, за да не могат да се върнат, отговаря докторът.
Според д-р Славов никой няма право да претендира собественост или права върху куче, което не е осиновил, не му е извадил заверен от ветеринарен лекар паспорт, не го е регистрирал в общината и не му е платил годишната такса. Ако това не е изпълнено, животните се броят за бездомни и общината може да се розпорежда с тях. „Гледане на куче на улицата не го прави твое. Щом не ти е в двора, то е бездомно“, категоричен е лекарят. И обяснява, че звеното за залавяне на кучета работи предимно по сигнали. Там, където има сигнал, че кучетата пречат, се залавят. „Ние не ходим безразборно по селата да ловим кучета, а само по сигнали“, категоричен е докторът. А защо не настаняват всички в приюта? – Защото капацитетът му е 70 кучета и е запълнен. А осиновяванията са малко – миналия месец със стопани са случили четири животни, през април - пак толкова, а през март са осиновени шест кучета.
Предимството да осиновиш куче от приют е, че то е кастрирано, обезпаразитено и стопанинът му е освободен от плащане на годишна такса „куче“.
Д-р Славов смята, че хората не гледаме хуманно животните си. По селата кучетата масово не се кастрират, масово се пускат свободно извън дворовете, а в период на разгонване това е предпоставка за заплождането им. Когато се родят малките, повечето хора ги изхвърлят. „Това ли е хуманно – да не се погрижиш да си кастрираш животното и да рискуваш още бездомни да се появят?“, пита той.
Знам, че темата за уличните кучета или за кучетата изобщо е твърде чувствителна за хората, които милеят за тях и повод за агресивни словоизлияния за онези, които смятат, че от четириногите произлизат само проблеми. Знам, че с написаното ще провокирам както добрина, така и хули. Но, уважаеми читатели, в България имаме проблем. И той не се решава години наред. По-скоро упражняваме умението си да говорим за него, без да правим и стъпка напред в посока на разрешаването му. И за да не бъда една от тези, които само говорят, предлагам природозащитниците да проучат възможностите за кандидатстване с проекти за финансиране на една програма за масова кастрация. Общината да проучи от своя страна възможностите. Ако управляващи и природозащитници могат, нека заедно направят проект и потърсят финансиране. Само когато силите се обединят, ще има резултат. Иначе кучета ще изчезват, хора ще страдат, други ще се гневят. И нищо няма да се е променило.
На финала уточнявам, че не коментирам нито един от сигналите за убити животни, които получих, тъй като смятам, че установяването на престъпен акт спрямо животните е работа на прокуратурата. Намерени трупове на кучета извън града не доказват кой е предизвикал тяхната смърт. И апелирам хората, които попаднат на подобни случаи, да уведомяват отговорните за това институции. Ако само коментират в мрежата и пускат обвинения, резултат няма да има.
написано от Емилия Димитрова