"Севлиево онлайн" публикува със съкращения как журналистите Йоан Запрянов, Венелина Попова и Евгений Тодоров оценяват медийната 2024 г. "Медийната 2024 г. в 365 думи" е традиционният похват на Асоциацията на европейските журналисти в България да покаже как от гилдията оценяват отишлата си година. Пълният текст е достъпен тук. 

2024: Победата на инфлуенсър журналистиката

Йоан Запрянов, „Капитал“

Ако не сте схванали нескопосаната метафора, през 2024 г. медиите и в България, и по света (по-конкретно САЩ) осъзнаха, че вече окончателно нямат монопол върху разпространението на информация.

В България този феномен пролича с влизането на партия „Величие“ в парламента на изборите през юни. „Величие“ постигна тези резултати не чрез класическа кампания или медиен щурм, а чрез популярността на Кирил Кирилов, далеч по-познат като Киро Брейка. 

Към това прибавете цялата дейност на Любомир Жечев, кръстоносния поход на Симон Милков (който към днешна дата продължава да е в ареста), предаванията на Ивелин Николов, драматичните сюжети със Станислав Цанов, окончателното превръщане на Мартин Карбовски в YouTube лице и дори миграцията на Миролюба Бенатова и Генка Шикерова към дълги интервюта в „Дневен ред“.

Изводът от всичко това не е, че медиите са мъртви. Изводът е само, че вече нямат монопол над общественото мнение. Това не е нито толкова лошо, нито толкова драматично. Лошо и драматично би било, ако реакцията им е да се държат повече като инфлуенсъри, вместо да бъдат по-добри медии.

Под знака на войни, избори и политическа безпътица

Венелина Попова

Светът свикна с регионалните войни и локалните военни конфликти. Приключва един, започва друг, жертвите вече не се броят или са просто статистика, излъчването на репортажи от разрушени градове, които изглеждат апокалиптично, автоматизира възприятията на публиката, без да я травматизира, затруднява я да изпитва емпатия и да осъди морално агресията, военните престъпления и издевателства. В ситуация на войни светът изглежда черно-бял и разделен. Разделени бяха и медиите в България, особено в отношението си към войната в Украйна и към официалната позиция на държавата ни. 

Родният политически пейзаж през 2024 г. през очите на медиите изглеждаше безнадеждно и без изход от парламентарната криза, в която България е от години. Медиите ни показваха все едни и същи изхабени лица на политици, остарели във властта, които отказаха не само участие в лидерски дебати преди изборите, но дори интервюта в медиите. Сред тях изпъкваше карикатурният образ на евроатлантика, прегазил с основни принципи на демокрацията и наложил арогантно купуването и манипулирането на изборите – единственият легитимен начин, чрез който гражданите овластяват партиите. Санитарният кордон около него в Народното събрание, подкрепен от повечето парламентарни групи, можеше да прерасне и в медиен, ако собствениците им имаха волята затова. Без изненада само отделни медии и организации показаха елементарна журналистическа солидарност и осъдиха безпардонното отношение на тази персона към журналисти и медии, които не харесва. 

Безспорно най-важното събитие от медийна 2024 г. остава разгрома на ДПС, създадено от бившата комунистическа партия да представлява политически етническите турци и мюсюлмани в България и да ги държи в подчинение с юздите на ДС и неговата агентура начело с Ахмед Доган. И безпрецедентната кражба на партията от Делян Пеевски, който се обяви за единствения представител и защитник на тези хора и на други маргинални групи от населението. А в последните седмици обяви и похода си към най-високия пост в изпълнителната власт. 

Въпросът ще може ли да бъде съставено правителство доминираше в публичния дебат през последните осем месец и продължава да чака отговор след проведените на два пъти предсрочни парламентарни избори през 2024 г. В седмицата, когато се водят разговори за образуването на мнозинство и излъчването на редовен кабинет, служебният премиер Димитър Главчев поиска мандат от парламента за подписването на десетгодишното споразумение за сътрудничество в сферата на сигурността с Украйна. Кой предложи този ход и чии геополитически интереси обслужва са въпроси, на които всеки български гражданин може да си отговори. Медиите също.

Страхове и надежди

Евгений Тодоров, Пловдивска обществена телевизия

Представям се за журналист с поне половинвековен опит и като човек, който обикновено познава какво ни чака. Когато си видял толкова много, не е сложно да осъзнаеш, че някои неща се повтарят.

Излъгах се поне веднъж, когато предположих, че нападението над Украйна ще подреди нещата в България. В смисъл, че кресливите поддръжници на Путин ще се засрамят. Стана обаче нещо странно – те станаха още повече. Тайно или явно навлизат във властта.

Това, което става у нас, не е изолиран процес. Не сме и най-лошият пример.

Събитието на годината – според мен, се случи от другата страна на Дунава. Първото място в президентските избори на Джорджеску има отношение и към темата за „медийната година“, към чието осветляване ще се опитам да дам своя принос.

Румънският пример е още едно доказателство за това, че традиционната журналистика вече почти не съществува. Може би тя е малка част от един коктейл от нови технологии, платени внушения, откровени лъжи… И най-вече популизъм.

Наскоро правих един репортаж в пловдивския етнически квартал, както се казва, Столипиново. Героите от махалата ме попитаха не кога заснетото ще се излъчи по телевизията, а кога ще могат да го гледат в TikTok. Цялата махала само това гледала. Там рекламирали и стотиците магазини.

Проблемът не е в технологията и в евентуалния ѝ контрол. Проблемът е в това, че в рамките на стандартните секунди не може да има анализ. Има нещо, приличащо на „нагледната агитация“ едно време.

Светът вече няма нужда от книги, защото са много дълги. Няма нужда и от статии или анализи.

Колко са хората, които вярват най-вече на заглавията в телефона си? И се отказват да мислят?

Преди години Константин Павлов, ако не се лъжа, беше забелязал, че Господ разпределя по един дебил на село. Нито повече, нито по-малко. Справедливо.

В наше време обаче Господ се отказа от това правило. Дебилите започнаха да се множат, утешавахме се, че Господ има нова граница – 5 процента от населението. Или от гласуващите.

Горната граница стана 10, после 15.

Румънците вдигнаха летвата. Засега.

Завиждахме на нашата северна съседка за това, че за 7 години за корупция там са осъдени над 1500 души – вкл. министри, депутати, държавни секретари. Смятахме, че оттатък Дунава вече са построили обществото на справедливостта, за което ние можем само да сънуваме.

Оказа се обаче, че е по-лесно да осъдиш министър, отколкото да убедиш дебил, че няма  световен заговор с течни чипове. И че не НАТО са започнали войната в Украйна.

Ако човек прегледа опорките на Джорджеску, ще установи, че те са същите, които шестват и у нас. Че и отвъд океана.

...Преди малко прочетох в „Е-вестник“ предколедно интервю с Адам Михник – журналист освен всичко друго.

Та няма да забравя каква прогноза направи той за нашето бъдеще – мисля, че беше през декември 1989 г. Пророкува, че постсоциалистическите общества ще се разделят на две – едната част ще гледа към Европа, а другата – към своите корени. Тоест, ще се роди постсоциалистически национализъм. Май позна.

Ето какво пише Михник 34 години по-късно:

„Появява се …странна смесица от нацизъм и болшевизъм или постнацизъм и постболшевизъм. Това е нещо ново, така че не знам какво ще се случи по-нататък. Не мога да предскажа много неща днес. Може би утре ще бъда по-мъдър. Днес съм уплашен…“

Честно казано, и аз съм уплашен.