Ние доброволно пускаме измамите в живота си, защото много ни се иска това, което ни се предлага да е истина. Много ни се иска да съществува „принцът на бял кон“ или супер готината оферта или най-голямата печалба дето само ние знаем за нея, но такива неща не съществуват. Точно те са тези, през които измамите влизат в живота ни.
Журналистът Миролюба Бенатова подготвя за капаните във виртуалния свят в обучението "Как да бъдем по-уверени и защитени в интернет". Обучението, което на 24 април т.г. се проведе и в Севлиево, е организирано от Коалиция за медийна грамотност в партньорство с Градска библиотека – Севлиево и с подкрепата на Фондация “Лъчезар Цоцорков”. В продължение на три часа присъстващите се подготвяха как да реагират на примамките, с които изобилства интернет.
Казвам на хората, че не съществуват съвършени хора, съвършени оферти, съвършени екскурзии, съвършени награди. И когато до тях стигне нещо толкова хубаво, привлекателно, все едно те са го измислили за самите тях, тогава да бъдат най-бдителни и да знаят, че нещо не е наред.
Миролюба Бенатова е интересен събеседник. Иска ми се докато говорим да избягам от повода за идването й в града и да поговорим за журналистиката. Интересно ми е какво мисли за регионалната журналистика, за свободата на словото, за заливащата ни в социалните мрежи злоба и агресия.
Питам я дали столичните журналисти гледат на журналистиката във вътрешността на страната като на втора ръка журналистика. Прави уговорката, че може да говори само от свое име.
Никога не съм си мислила, че журналистите в регионалните медии са втора ръка. Напротив, много от темите, с които съм се занимавала и съм правила от тях големи разработки, предавания или филми, са тръгнали от публикации в регионални медии. В тях съм намирала информационния поводза много големи истории в моята биография.
За съжаление, както в централните медии, така и в регионалните, свободата на словото е на изчезване. Първи бяха регионалните медии, защото са много по-лесни за превземане. Най-напред в тях започна срастването между местен елит, общинска власт, рекламодатели и медии. След това същото се случи и на централно ниво. За съжаление всички вече сме в един кюп - в затвора на НЕсвободата. Ако има някой, който успява да си върши работата, то е въпреки.
Работна атмосфера от обучението
Дали заради натиска върху медиите по места все по-малко местни журналисти избягват да пишат критични и разследващи текстове.
В регионите, а и в централните медии, все по-трудно има изобщо журналистика, даже няма нужда да е критична или разследваща. Все по-рядко се срещат информации, които не са базирани на нечие PR съобщение.
Все по-трудно е и да съберете фактите. Загубата на доверие в медиите направи по-редки случаите, в които получаваме истински сигнали, информаторите ни се промениха, достъпът до информация стана много труден и всъщност началото на всичкото това е загубата на доверие в медиите.
До всичко това, смята Бенатова, се е стигнало със сериозни усилия от външни фактори, но отчита, като подчертава "със съжаление", и недобри практики в самата гилдия. А дали е възможна промяна? Смята, че за да се случи промяната, нещата трябва да тръгнат по обратния път.
Преди няколко години изпитах изключително голям шок. Бях в семейство по повод история за несправедливост, която веднъж се беше случила, а след това - по време на разследването и съдебната фаза, тези хора преживяваха състоянието на жертви още няколко пъти. Баха попаднали във въртележката на съдебната система, която им се подиграваше.
Хората си бяха в правото, а ние бяхме отишли, за да научим историята и да я разкажем по телевизията. Тогава, когато с оператора си тръгвахме, те ме попитаха: "Какво ви дължим?".
Щях да умра. Не съществува казус, в който един журналист отива да отрази някакъв сюжет, а когато си тръгва, му плащат. В един момент толкова се притесних, изплаших и ужасих. Тогава си казах, че на хората навсякъде, където отидат, им искат пари за неща, за които не би трябвало. Замислете се, ние си плащаме здравните осигуровки, но като отидем да ни лекуват отново си плащаме. Плащаме си всичко и после пак си го плащаме и всъщност откъде да им остане на хората идеята, че на мен това ми е работата. Аз работя в медия и получавам заплата, за да разказвам истории. И това са историите, към които обществото има интерес да бъдат отразени, а не историите, които някой е решил, че има пари да си плати. Но тази концепция вече е ретро и все по-малко хора вярват в нея. За мен е религия.
Когато тези обикновени, изстрадали и изтерзани хора попитаха какво ми дължат, аз си казах, че всичко с доверието и правилата в журналистиката е приключило.
Над трийсет души избраха да чуят от как да бъдем защитени в интернет
Има обаче истории, и те изобщо не са дефицит, за които наистина някой си плаща. Как Миролюба Бенатова обяснява на хората, които идват на водените от нея обучения, кое е журналистика и кое пропаганда?
Много е трудно. Всъщност това, което се опитвам да кажа на всички е, че ние сме общество, закърмено с прилагателни, с тежки квалификации. Социализмът ни е възпитал с плакати и лозунги, и това ни е направило няколко поколения, закърмени с пропаганда. В нашата образователна система и до днес не е заложено критично мислене. Възпитавани сме да възпроизвеждаме нещата, не да задаваме въпроси. Никой не ни е учил да търсим странични източници, да подбираме факти. Не сме учени да водим и аргументирани спорове.
Това, за което можем да си дадем сметка е, че прилагателното не е факт, квалификацията не е факт. Квалификацията е мнение, а фактът отговаря на прости въпроси - кой, кога, къде, какво. Квалификацията е оценка, възприятие, гледна точка, прилагателно, но не факт. Всички ние се движим от емоции, вярвания и предразсъдъци, натрупани от личния ни опит. Просто трябва да си даваме сметка за това и да не влизаме в кървави спорове, всеки със своите предразсъдъци - с „багажа“ на острещния. Да не си губим времето да се избиваме за неща, ако теглим чертата, не бихме могли да знаем как са. Да обърнем внимание на това, което можем да променим и то обикновено е в обозримия ни свят.
Нарича невъзможността да изслушваме, злобата и агресията в социалните мрежи, експеримент, който ни показва докъде можем да забравим, че пишейки в социална медия ние се изказваме пред много хора, а не водим спор наум. Не е сигурна, че тази злоба може да бъде намалена. Особено, когато умишлено се засилва.
Не можем да намалим злобата, но можем да не участваме. Защото троловете се хранят от нашите отговори. Ние ги правим видими. Можем да се постараем да не се закачаме толкова лесно. Защото отсрещната страна добре знае как да натисне нашите бутони и да ни ангажира емоционално. Когато се закачим, ако нямаме опит и приемаме написото лично, токсичната среда може да ни навреди. А ние се движим от емоции - гняв, омраза, страх, вина, обида, срам, любов, възхищение. Целият този калейдоскоп от емоции ни побутва в една или друга посока. Затова колкото по-малко живеем в социалните мрежи, толкова по-малко ще се закачаме на тези емоционални кукички.
Какво научава от срещите си с хора в различни градове на страната?
Научавам, че хората са объркани. Имат желание да се ориентират по-добре, но вече са прекалено изморени от шумната информационна среда. Научавам, че доверието е изгубено. Всъщност не научавам, по-скоро препотвърждавам това, което знам.
От друга страна, самият факт, че идват, задават въпроси и споделят неща, на които са се натъкнали, ми дава надежда, че имат нужда да бъдат чути и изслушани. Ако им покажеш, че се интересуваш наистина от това, което мислят, което им се случва и което са преживели, те отвръщат с внимание към това, което ти имаш да им кажеш.
Аз дълбоко вярвам в дискусията, във въпросите и споделянето. На тези обучения, които аз наричам срещи, хората споделят техния опит, аз моя и се опитваме да разберем как бихме се справили по-добре. Защото средата е шумна и натоварваща за всички. Но докато още си говорим очи в очи, не всичко е изгубено.
Директорът на Градската библиотека Добрина Минкова благодари на Миролюба Бенатова, снимка: "Севлиево онлайн"