Снимка: РМО "Етър"
Името на майстора ще бъде вписано в Националната представителна листа на нематериалното културно наследство на България.
На 12 декември 2022 г. майстор Христо Маринов ще получи своето удостоверение от министъра на културата, а ден по-късно, на 13 декември, в „Етъра“ ще бъде открита ретроспективната изложба „Христо Маринов – майсторът творец“. Изложбата представя богатата палитрата от умения на Христо Маринов чрез изработени от него изделия.
Кандидатурата на майстор Маринов беше издигната от Етнографския музей „Етър“ и той стана кандидатът на област Габрово за вписване в националната система „Живи човешки съкровища“. Майсторът представя традиционния занаят козинарство или мутафчийство.
Мутафчийството е занаят, при който се изработват изделия от козя козина – дисаги, пътеки, торби, чували. Днес те се използват предимно за декорация и имат съвсем малко приложение в ежедневието на хората.
На свое заседание Националният съвет по нематериално културно наследство прие работата на Националната комисия за оценка на областните кандидатури и предложи на министъра на културата в Националната представителна листа на нематериалното културно наследство на Република България да бъдат вписани шест кандидатури (в края на текста са посочени и останалите живи човешки съкровища на България, б.р.).
Вече 40 години Христо Маринов прилага автентичната технология в производството на мутафчийски изделия в музей „Етър”. Придобитият майсторлък в редкия занаят мутафчийство го провокира да търси различни творчески предизвикателства. Той експериментира с тъкачни техники, усвоява боядисването, за да покаже, че пъстротата може да присъства и в козинявите изделия, изучава и практикува тъкане на колани „на кори“ и плетене на въжета.
Христо Маринов не е потомствен мутафчия. Постъпва на работа в музей „Етър“ през 1980 г. и започва да изучава няколко занаята. Две години по-късно избира мутафчийския.
В работилницата по това време мутафчия е Любомир Богданов, ученик на стария мутафчия Филю Иванов. Двамата майстори не крият от своя чирак тънкостите на занаята, докато чиракът става калфа и все по-уверен в занаята. С времето обаче разбира колко са били прави старите българи, прозрели, че занаят се краде.
В онези първи години младият занаятчия гледал и попивал от майсторите в работилницата, но осъзнал, че мутафчийството като всичко, което се създава в музея на открито, е изкуство и крайният резултат зависи от личните умения, таланта и въображението на всеки.
Единственото, с което никога не направил компромис, е да следва стриктно запазената от векове технология, характерна за занаята и е съумял да го постигне без да ощети творческото в себе си.
Без компромиси с традицията са и останалите живи човешки съкровища на България: Венцислав Дионисов Николов от с. Кошава, община Видин – майстор на традиционен местен занаят за плетене на рибарски мрежи; Института по лозарство и винарство в Плевен, местната изба „Вила Гривица“, винарска къща „Мизия“ и фолклорен ансамбъл „Мизия“ са групова кандидатура, която практикува традиционна направа на вино; гайдарите на Алтън Калофер – състав при Народно читалище „Христо Ботев – 1869“, гр. Калофер; фолклорна група за турски народни песни при читалището в с. Веселина, община Лозница, област Разград, която пази обичая „Къносване на булка“ и общността на с. Липница, община Ботевград, плюс дванайсет представители на родове, които съхраняват обичая „даване на оброци“.
