Ще ви разкажа за едно българско училище. Вероятно в редовете по-долу ще откриете и много емоции, които няма как да си спестя. Защо? Ще разберете от снимките под текста. Не е изключено да доловите и обвинения. И тях няма да спестя, тъй като смятам видяното в закритото училище в село Сенник за проява на разбойничество от страна на отговорни хора, които са могли да предотвратят гаврата с българското образование и народните пари, харчени за него. Не знам защо и как е допуснато сградата на едно българско училище да се превърне в това, което аз видях, и което ще ви покажа. Давам си сметка, че написаното нищо няма да промени. Но мълчанието е друг вид пренебрежение, което не мога да си позволя, имайки за инструмент словото.
През 1974 година в село Сенник е построено училище. Сградата е двуетажна, има и приземен етаж, както и две игрища – едно пред главния вход и друго, отзад. Хиляди детски крачета са минавали през годините през надписа „1974 год“, вдълбан на основната плоча пред входната врата. Тук са се учили не само да четат и пишат, а да мият зъбките си сутрин и вечер, „защото който с пастата пенлива, вечер сутрин ги измива, той ще има зъбки бели, като бисер заблестели“, пише на един от плакатите по стените. На тези игрища са тренирали и хандбал, за да станат през 1988 година втори в общината, става ясно от флагче, което се търкаля по пода на една от стаите.
С годините, както в много други села у нас, децата започнали да намаляват. Поддържането на училище в едно от най-близките до Севлиево села станало нерентабилно. Така училището в севлиевското село Сенник папада в списъка на 1620-те български училища, закрити у нас през последните 25 години. Решение за закриването му взема Общинският съвет на Севлиево през 2002 година. Закриването е в сила от 1 октомври същата година. Каква е съдбата на имуществото на закритото училище обаче, е въпрос, който днес, 14 години по-късно, има основание отново да бъде зададен. Макар че ако се съди по решението на ОбС тогава, имуществото и цялата материална база на училището, се предава за стопанисване на кмета на селото.
Входната врата на сградата, където преди 2002 година е било сеннишкото начално школо, днес зее отворена. Стигането до нея става през шипкови храсти и бурен. Разбирам, че съм допуснала грешка с начина, по който съм обута, след като малко преди входа вадя парче стъкло от крака си. Та аз дойдоха да снимам сградата на едно затворено училище в центъра на село Сенник, кой да предположи, че съм отишла на бунище.
Продължавам с кървящи стъпки към вратата, някога заключена с катинар. Днес катинарът виси безполезен на едното й крило. Две крачки навътре и попадам на купчина учебници, повечето чисто нови, неотваряни. Има цял стек История за 8 клас. Малко встрани се търкаля навита на руло географска карта на България, от онези големите, пред които и мен са изпитвали. Чисто нова е била, вижда се от пръв поглед. Не е ясно защо не е в някоя друга класна стая, където все още има деца.
Смутена от разрухата, която се открива пред мен, влизам в първата стая, точно срещу входа. Не разбирам защо е без прозорци, докато не попадам на цял кашон с фотографска хартия, стари филми и два апарата, за които предполагам, че са за промиване на аналогови снимки. И ми става ясно, че това най-вероятно е фотографското ателие на училището, където, предполагам, децата са се учили на фотография, в едновремешните кръжоци. Защо обаче техниката е тук? Разравям малко навътре...цял кашон, пълен с диапозитиви. Тъмно е, едва различавам надписите: „реките в България“, по-долу пише „за 3 клас“. Недоумявам кой е могъл да остави техниката и пособията за промиване на снимки ей така, на нищото. Мисля си, че биха могли да бъдат интересни някъде, където не са и виждали как се промива аналогова фотография. Та това си е музеен експонат, откъдето и да го погледнеш.
Излизам, ходейки по грамофонни плочи и учебници. Вдигам една плоча – с приказка е. През две стаи намирам и грамофон. Счупен, естествено. Но може да е бил здрав, когато са напускали сградата. Пак се питам как са могли да го изоставят. Този въпрос ще си задам още няколко пъти, докато обикалям изоставеното училище.
Досами стаята, която оприличих на фотографска лаборатория, вероятно е бил физкултурният салон. В средата на празното помещение стои гредата, по която хиляди малки крачета са опитвали да пазят равновесие. Защо и тази греда не е някъде, където ще свърши работа? Празното училище не ми отговаря. Единственият шум е от вятъра, който нахлува през дограмата без прозорци и подритва някой паднал лист хартия.
В следващите стаи се натъквам на един проектор, който помня от училище. Сега се използва мултимедия, но тогава учителите ни показваха на него увеличени изображения, предварително направени в реален размер на прозрачно фолио. И той се търкаля по земята, вече 14 години. За активният ученически живот свидетелства флаг, от който разбирам, че учениците на училището в село Сенник са станали втори в общинското първенство по хандбал през 1988 година.
По-нататък ми става ясно, че попадам в по-нови времена, когато в сградата на бившето училище беше настанена детската градина на Сенник, и тя закрита. Някой обаче е спал на дюшечетата на децата. По пода има бутилки и угарки от цигари, пръснати са възглавници. А на единствения шкаф в стаята под един пръст пепел разпознавам Новия завет.
В дъното на коридора на първия етаж таванът е пропаднал. Качвам се нагоре. Посрещат ме класиците. На голямо табло точно срещу стълбите, продължават да висят портретите им. Алеко и Славейков са килнати на една страна, но това е по-малкото зло. По-голямото е, че са оставени тук, в запустялата сграда. Не знам кой е допуснал гаврата с паметта и творческото им наследство.
На втория етаж явно са били класните стаи на по-големите. Учебници, книги, тетрадки и всичко, за което се сетите от училище, се търкаля по пода. Боже, как онези, дето са спали долу, не са го изгорили, минавава ми през ум. И благодаря, че не са го сторили. Слава богу, огън в сградата не личи да е пален.
На края на коридора на втория етаж оставам без думи. Ясно ми е, че тази сграда, за която Общината прави няколко опити да продаде, вероятно едва ли ще има нов стопанин. Една трета от покрива се е срутил в едното й крило и е въпрос на време да пропадне и целият втори етаж.
Тръгвам си и решавам да надникна в приземния етаж. А тук има цяло кухненско оборудване, оставено на произвола и...вандалите, шетали в сградата на сеннишкото училище. Хладилникът е с откъртена врата, има и масивна печка на дърва, оставени са и електрическите. Сигурно тук се е приготвяла храната за децата от детската градина. Но защо и това имущество не е извадено и стопанисано?
Над 1620 български училища са изчезнали през последните 25 години. Това сочи статистиката за състоянието на образователната ни система. Сградите на много от тях запустяват, други стават винарски изби, кметства, шивашки цехове, старчески домове и хотели. Това са онези сгради, към които някой е проявил интерес. В нашата община от години се правят опити да се продадат сградите на бившите училища в Горна Росица, Сенник, Богатово, детската градина в Бериево. Липсата на купувачи обрича сградите на разруха, тъй като нито една община няма да вложи средства, за да поддържа неизползвана сграда, само защото някога някой би могъл да я поиска. Престъпна небрежност обаче е отношението към част от имуществото на бившето училище и бившата детска градина в Сенник. Със сигурност там е имало много други неща, които са могли да влязат в употреба. Днес всичко, което е можело да се вземе, е откраднато.
