Първото ми познанство с Мирослав Недялков и Николай Вълев стана през април. И преди бях чувала за тях, но не подозирах каква вихрушка са. Тогава, през април, контактувах за малко с тях покрай идването на Мартин Карбовски в Севлиево, чиито организатори бяха. И още щом ги видях разбрах, че имам насреща си двама различни млади. Желанието ми да поговорим повече беше естествено. Някак не ми се искаше да останат непознати, макар, че те имат доста последователи, почитатели и съмишленици. И така до този понеделник, когато си насрочихме час за интервю. И когато отново се убедих, че срещу мен не седят двама души, на които ще задавам въпроси, а по-скоро двама души, от които имам толкова много да уча. Не, не ги лаская.
Мирослав е на почти на 21 години, следва „Мобилни комуникации“. Това научавам от него в отговор на молбата ми да разкаже повече за себе си. „Нямам какво толкова да кажа, освен, че заедно с Ники и други хора се стремим към някаква промяна, колкото и банално да звучи това“, завършва представянето си.
Николай е приет в Американския университет в Благоевград, но отказал да се запише. Макар да споделя, че буквално останал без сън, за да се подготви за кандидатстването, което изобщо не е леко. Днес казва за себе си: „Заснемам видеоклипове, работя за един човек, правя рекламни клипове на фирми. Мога да се опиша с малко думи: аз съм човек, който разказва истории. Това ми е интересно, да разказвам истории. Не понасям някой да ме слага в рамка, да ме определя като писател или фотограф. Просто ми харесва да разказвам истории“.
След това му представяне го провокирам: Разкажи ми една история, Ники!
"Да ти разкажа история? Ами аз в момента ти разказвам". – умело отвръща на провокацията.
Ето това са те - Мирослав и Николай. Останалото е в редовете по-долу.
Кой роди идеята за създаването на сдружение „Млади хора“?
Мирослав: Един ден просто решихме, че имаме нужда от някакво събитие, насочено към младите. Така се избистри идеята за създаването на сдружение „Млади хора“. Името дойде спонтанно.
Но до идването на тази идея вие сте имали някакви вълнения, нещо ви е глождило, за да стигнете до създаването на неправителствена организация?
Николай: Стана преди Коледа, бяхме още ученици и си казахме, че искаме да направим нещо интересно. Свързахме се с една от големите фирми в България и те ни казаха: „Добре, много интересно, свържете се с централния ни офис, представете се, кажете кои сте“. И аз им написах, представих се като Николай, на 19 съм. Отговориха, че идеите ни са интересни и ще се свържат с нас. Но дотам. Тогава ми хрумна, че хората, които ще търсим за съвместни инициативи, ще искат да имат насреща си някаква правна организация, която да има съдебна регистрация, да е обвита в правна форма. И се замислих, че трябва да регистрираме НПО, за да работим с институциите. Не че съществуването на НПО ще промени нас или хората, с които работим, но разбрах, че съществуването на организация е важно за нашата легитимация. И сега като се обаждам някъде, пак казвам: Здравейте, аз съм Николай, но се представям от сдружение „Млади хора“ и казвам, че могат да проверят, ако искат, дали сме легитимна организация.
Колко каузи имате реализирани до момента?
Мирослав: Първата ни инициатива беше „Подари пица на бездомник“. Нея реализирахме в София. Помогна ни собственик на пицария, който дари пиците, а ние ги раздадохме на десет души.
Николай: Успешно се включихме в дарителската кампания за събиране на средства за Габи /б.ред. тригодишното момиченце, за чиято рехабилитация в Севлиево бе организирана дарителска кампания преди Коледа/. Наскоро боядисахме съоръженията на площадката до Автогарата. За тази инициатива ни помогнаха от Общината. Те ни дадоха боите, а ние боядисахме.
Мирослав: И организирахме посещението на Мартин Карбовски в Севлиево като част от турнето му „РЕбългаризация“.
Не е малко за една година. А какво планирате занапред?
Мирослав: Искаме „Млади хора“ да изгради своя национална мрежа. Не ни допада да се ограничим само в Севлиево, където вече сме разпознаваеми, но не смятаме, че е достатъчно. „Млади хора“ трябва да прерасне в движение, по-скоро в едно общесство, защото младите хора са гръбнакът на всяко общество.
Не ви привлича живот зад граница, да си пробвате късмета в чужбина, както правят немалко ваши връстници?
Николай: Аз ти казах, че бях приет в Американския университет. Две години се подготвях много сериозно, ходех на курсове, не спях по цяла нощ, в училище не бях човек, защото по цели нощи учех. Накрая ме приеха. Само че тогава си казах: „Няма да уча там“. Всички започнаха да ме упрекват, да ме питат защо съм учил толкова много като съм се отказал от следването.
Е, това, което си научил, е останало, то не е загубено.
Николай: Да, защото аз четях страшно много и имах много стабилна подготовка.
Интересно ми е вкъщи как реагираха на решението ти? Не им ли се искаше да ти откъснат главата?
Николай: Те може би още искат. Всъщност аз мисля, че имам страхотно семейство. Ясно е, че до някаква степен не могат да ме разберат напълно, но в същата степен ме подкрепят, защото разбират, че аз искам да правя нещо тотално различно.
Не мислиш ли, че университетската диплома би ти отворила по-различни врати в перспектива?
Николай: Може да ти прозвуча наивно, но не съм мислил за това. Може и да ми отвори врати, но в същото време аз съм достатъчно умен и знам, че мога да се срещна с когото искам, да се запозная с хората, с които искам, като давам достатъчно от себе си. Мога да си осигуря каквито искам контакти, когато нещата зависят от мен.
Това, което правя в момента ми доставя удоволствие и ми отваря доста вратички. Не смятам, че съм взел грешното решение, когато отказах да се запиша да следвам.
Мирослав: Не е за пренебрегване и това, че у нас има прекалено много висшисти, които не работят по специалността си, ако изобщо си намерят работа. Определено смятам, че системата във висшето ни образование не работи добре. И това е доста демотивиращо за младите, когато избират какво да учат.
Добре, вие сте се насочили към промяна и смятате, че тя трябва да стане сред младите и за младите. Хайде да ми кажете от какво имат нужда младите хора!
Мирослав: Аз бях малко разочарован след идването на Мартин Карбовски в Севлиево. Защото срещата с него беше организирана от „Млади хора“, а в залата почти нямаше млади хора. Макар че ние бяхме направили много широка разгласа по училища, бяхме раздали флайери, преди това се срещнахме с директорите на училища, поканихме тях, учителите, учениците. Аз вярвах, че интересът им към Карбовски ще е голям. Оказа се друго. И това за пореден път ме провокира да мисля за промяна сред младите. Да, разбирам ги, те искат забавления, но това е само едната страна. Няма нищо лошо в дискотеките, излизанията с приятели. Но нека социалната им ангажираност да върви ръка за ръка със забавленията. Ние сякаш сме изпуснали процеса, тъпчим на едно място. Не виждам нещо да се променя, а искам да има промяна.
А не мислите ли, че тази апатичност у младите и незаинтересоваността им по обществено значими проблеми е по-скоро характерна за малкия град. Онези, които излязат от тук, не са толкова затворени в собствените си желания, или греша?
Мирослав: Сякаш нямаме толкова широк поглед върху света. Макар че той, погледът, се създава. И ние сме рожба на малкия град, но не искаме да ограничим мисленето и действията си в границите на Севлиево. А това, което правим го доказва. Създадохме организация, която искаме да расте и да привличаме за обществено значими каузи повече хора от много градове.
Каква е разликата между вас и един човек на два пъти повече години от вашите?
Николай: Ние правим много повече грешки, но имаме време за това. Сега е времето, когато трябва да правим най-много грешки. Стига да се учим от тях обаче. По това се различаваме с 50-годишните. Те просто нямат време за грешки и би трябвало да са се научили от онези, които са правили, когато са били на нашите години.
Кога помъдряхте толкова, момчета?
Николай: Не знам, аз понякога се имам за едно голямо дете. Дори получавам упреци, че правя странни неща. Но истината е, че чета много, книга след книга. Срещам се с различни хора и това ми създава опит. Когато си прочел няколкостотин книги...Не знам дали е от това или от хората, които срещам, но нещата се случват така, както си ги направим.
Мирослав: Средата е важна. Аз много обичам да коментираме различни теми и ситуации, вероятно и това помага да си създадем различен, по-широк кръгозор. Аз съм много любопитен човек. Пътува ми се, но не ме привлича Колизеумът или Айфеловата кула. Искам да отида в Тибет, в скандинавските страни, за да видя Северното сияние.
Как виждате бъдещето си?
Николай: Бъдещето е след една минута. Не знам. Имаме много идеи.
Мирослав: Важно е да си дадем сметка, че много неща зависят от личния ни избор и преценка.
Искате промени. Какво да се промени в България?
Николай: Виж, каквото и да се промени, все нещо няма да е наред. Ето ти пример: аз намирам най-перфектното момиче – то е страхотно, с буйни коси, страхотни очи, изключително интелигентна, красива, спортува, чете. Да, но не може да готви. Разбираш ли, все ще има нещо, което да не е както трябва. Така че не мисля, че трябва да правим някакви определения какво да се промени. Когато има нещо, което смятаме, че е важно да се свърши, правим го. Това е.
Мирослав: Ние, хората, не осъзнаваме собствената си сила. Колкото и да не ни харесват политиците, от тях зависи и сметката ни за ток, сметката ни за вода, да ни е чистичко. Затова трябва да искаме от тях, да сме по-ангажирани. Но нека не мислим, че гражданският ни дълг е изпълнен, когато коментираме във Фейсбук.
Николай: Много е важно да виждаме повече добрите неща в живота ни, добрите новини, добрите хора. Защото има толкова много добри хора, без значение как изглеждат и какъв цвят е кожата им. Човек е човек, няма никаква разлика между хората. Във всеки етнос има много добри хора.
Този петък Мирослав заминава на студентска бригада в САЩ. Ще се върне през есента. Николай заминава за София, където ще работи, ще създава контакти и ще твори своя свят такъв, какъвто го иска – без рамки и с много добрина. А когато се съберат през есента, започват работа по нови проекти. В името на промяната. Каузата е „Млади хора“.
автор: Емилия Димитрова