Петър Петров след първия си подиум в Белгия, през 2015 г., снимка: личен архив
Петър Петров започва състезателната си кариера едва 5-годишен. Началото е Мотоциклетен спортен клуб „Севлиево“. Две години по-късно, когато е на 7 години, участва в шампионатите на Белгия и Холандия, сочени като едни от най-трудните в Европа. А на 10 г. вече е вицеевропейски шампион по мотоциклетизъм и печели световната купа в Белгия при 65- кубиковите мотори. Тази неделя Петър застава на старт за участие в поредния кръг от световния шампионат по мотокрос. По-различното този път е, че ще кара в родното Севлиево, спи в своето легло, а около него е семейството му, споделя мотоциклетистът в един непринуден разговор преди старта в неделя.
От колко време не си бил в Севлиево?
От 10 месеца. Последният път, когато бях тук, бе за една седмица през септември миналата година. Трудно ми е да намирам време да се прибирам, заради календара на състезанията. Но съм много радостен, че съм тук, макар и само за четири дни.
Говориш с акцент
Дори усещам, че понякога ми е трудно да намеря правилните думи. Приятелката ми не е българка и общуваме на английски. Макар че всеки ден си говоря с родителите ми в Севлиево, то е за по петнайсетина минути. Много малък излязох от България, това е резултатът.
На колко години беше?
На 7 години. В началото за по един или два месеца и се връщах, защото трябваше да ходя и на училище. Беше важно да се концентрирам върху училището, все пак бях много малък. Идвах си за по месец, пак заминавах. След това периодите, в които се прибирах ставаха по-кратки. С много неща ми се налагаше да се справям, включително и да науча английски за няколко месеца. Когато заминах в чужбина знаех само няколко думи и нямах никакви приятели, защото не можех да общувам. За 6 месеца говорех свободно.
Как учеше, като частен ученик?
Формата беше подобна, но имах изключителната подкрепа на моите учители и директорите на училища, за което съм им много благодарен. Когато станах по-голям, в 8, 9 клас, кариерата ми започна да прогресира и трябваше да избера мотокроса или училището.
И мотокросът те спечели.
Изборът сам се наложи, спортът вече беше ми станал работа.
А на 15 години подписваш първия си професионален договор.
Да, през 2010 г. Това не е масова практика, в нашия спорт има около десет момчета, които са подписали на същата възраст професионалните си договори. По това време мениджър и треньор ми беше Боян Станчев. С него са свързани първите години в моето израстване като мотоциклетист, аз на практика живеех с него.
Започнал си да тренираш, когато си само на 5 години. Как се задържаше на мотора изобщо?
Петгодишен започнах да се състезавам при децата, първо на 50-кубиков мотоциклет. А как се задържах, не знам, не са ме питали досега и не съм се замислял. Можех да карам колело, умеех да пазя баланс. Тогава „Алианц България“ купиха няколко мотоциклета и направиха нещо като училище по мотоциклетизъм в Севлиево. Записаха се около 100 деца. Та кое дете не иска да кара мотор. Тренирахме на полигона, като повече на поляната. След около четири месеца от тези сто деца останаха петдесет, след това двайсет, десет и накрая само пет. По една или друга причина останалите четирима се разделиха. Спортът е доста трудно занимание и не е възможно да се постигне нещо, ако нямаш нужното разбиране от семейството, от близките.
От какво ти се наложи да се лишиш през тези години?
От много неща. Много, много неща...приятели, детство. Не виждах с месеци майка си и баща си. С времето се свиква, но е трудно, когато си на седем, осем, девет години.
Играл ли си на детските игри, да риташи топка в квартала, примерно?
Не. Всъщност понякога, но ако отделях време за това, след това ми беше нужно бързо да се концентрирам и да тренирам. Но аз не съжалявам. Исках да вляза в световния мотоциклетизъм, трябваше да работя за това.
Колко дълъг е спортния живот на един мотоциклетист?
До около 30-годишен може да бъде активен, след това кариерата започва да залязва. В мотоциклетизма е невероятно трудно както физически, така и психически. Шампионатът има двайсет кръга, които се провеждат в различни места на планетата. Миналата неделя участвах в състезание в Швейцария, в понеделник се прибрах в Белгия, във вторник и сряда тренирах, в четвъртък излетях за България, днес имаме технически контроли, утре и вдруги ден се състезаваме, в понеделник летя обратно. Във вторник съм на лекар, защото има много неща със здравето ми, които не са както трябва, в сряда ще тренирам и в четвъртък летим за Турция, където е поредния кръг от шампионата.
Тежък режим
Когато сме в Европа е поносимо, но предстои състезание в Аржентина, имаме 40 часа само летене, смени на полети, часова разлика. Това е силен стрес за организма. А като добавим иконтузиите, става и физически сложно. Когато си счупих ключицата бях в Сардиния, Италия. Обадих се на своя лекар, който е в Белгия. Каза ми да се прибирам директно и да не ходя на лекар в Сардиния. Нямаше директен полет, със счупена ключица летях до Рим, от там до Белгия. От летището директно ме вкараха в операционната. На следващия ден излязох от болницата, а на по-следващия започнах да карам колело, за да се възстановя по-бързо и да започна тренировки. След това си счупих пръст. Контузиите отнемат много енергия, докато се възстановиш и достигнеш нивото, до което си бил.
Вие доброволно си трошите телата в името на спорта
Донякъде е така, но усещането, когато направиш добър резултат, е невероятно. В първия момент като се контузиш, си казваш: „Край, писна ми! Приключвам!“
Колко пъти си си го казвал?
В последните две години доста пъти. Имах тежки контузии. Освен ключицата и пръста през 2012 г. си извадих рамото и три години по-късно рамото ми постоянно излизаше. Шампионатът на 2016 г. завърших с постоянно изваждащо с рамо. Посъветваха ме да си направя операция, защото през 2017 г. предстоеше битка за световната титла. Месец и половина след тази операция имах проблеми, три месеца се възстановявах, а тренировките след това бяха изключително тежки. Всъщност последните три години за мен са свързани с много контузии. В около шейсет на сто от състезанията карам с болки. А възстановяването е бавно и трудно. Може да не ви се вярва, защото съм само на 24 години, но сутрин ми е нужно време, за да разгъна тялото си.
Не искам да си представя какво означава това за близките ти
Притесняват се, естествено. Но това е част от играта. Свикнали са с опасностите по време на състезания, но когато майка ми чуе, че съм контузен, реагира емоционално.
Заемаш 26-то място в тазгодишния световен шампионат, който ти е първи в клас MXGP.
Това класиране обаче не ме удовлетворява. Изпуснах няколко кръга, което се отрази на мястото ми четири кръга преди края на шампионата. Когато не пропускам състезания, обикновено се класирам между 15 и 20 място. Имам шанс в неделя в Севлиево да стигна по-напред, до 20 място, което също не би ме удовлетворило, но съм реалист.
Този сезон, въпреки че ми е първи в големия клас MXGP, очаквах повече за себе си. Освен контузиите имах проблеми и с мотора.
Мотоциклетизмът е скъп спорт
Да, изискват се немалко пари, особено когато започнат участия в състезания. Трябват обаче добър екип и организация. За участието тази неделя на писта Горна Росица екипът ни пътува с два ТИР-а. Единият е само за моторите и механиците и втори, оборудван като ресторант, там се храним.
Ти имал ли си финансови трудности за твоята кариера?
Не бих казал. Тогава Българската федерация по мотоциклетизъм много помагаше, а имаше и спонсори, които ме подкрепяха. Освен това аз бях малък и не знаех от какво точно имам нужда. За всичко се грижеха Мариян Станчев и Боян Станчев /б.ред. председател и треньор на МСК „Севлиево“/.
Кога усети, че вече вървиш към успеха?
Когато станах вицеевропейски шампион и спечелих световната купа, през 2012 г. Тогава почувствах, че имам бъдеще в този спорт. През годините обаче много пъти съм усещал и обратното – колебание има ли бъдеще за мен в мотоциклетизма. То най-често се появява след контузия, която задължително те връща ако не в изходна позиция, то те изважда от строя за неопределено време. Но в спорта е така, не само в мотоциклетизма.
Обичаш ли да караш на трасе "Горна Росица"?
Трасето е едно от най-добрите в света. Така мислят и други състезатели, с които съм го обсъждал. Аз наистина съжалявам, че четири години на него не се провеждаха кръгове от световното първенство. Познавам добре пистата, обичам да карам на нея, още повече, че това е родното ми трасе. Доста по-специално се чувствам тук. Ще карам пред приятели, спя си в моето легло и знам, че ще получа подкрепа от феновете.
Старите хора казват, че у дома и стените помагат
Надявам се в неделя да е така.
Ако беше останал в България...
Едва ли щях да постигна това, което имам. Давам си сметка, че е тъжно за всички, които ще го прочетат. Още по-тъжно е и затова, че можеше да има други българи освен мен в световния ишампионат, а в момента съм единствен. Жалко е като цяло за спорта. Имаме най-доброто трасе и други много добри писти като тази в Самоков, в Троян. Но нямаме състезатели. И те нямат вина за това, необходима е помощ, говоря за чисто финансова помощ. Защото всяко дете като малко иска да кара мотор и в началото родителите наистина помагат. Но ако погледнем доходите у нас, става ясно, че родителите не могат да заделят пари до безкрай, защото самите те са принудени да живеят с ограничен месечен бюджет, що останало да се харчи за мотори, резервни части и участия в състезания. Спортът и парите са много силно обвързани и много спортисти се отказват точно заради липса на финансиране. Наистина е тъжно.
Коя е твоята формула за успеха?
Труд. И бъди готов за разочарования и лишения.
Чувстваш ли признанието на България по някакъв начин?
Не бих казал. Но това не ме огорчава. Да, бих бил радостен, ако бъда представен пред министъра на спорта, например, но не се състезавам заради това, а защото това ми е работата и ми харасва да го правя. Не съм в свтовния шампионат за поздравления.
Би ли се прибрал един ден тук, за да развиваш този спорт?
Да, бих искал да помагам на деца да стигнат поне нивото, което аз съм постигнал, ако може и повече. Но все още имам кариера, рано е за тези неща.
интервю на Емилия Димитрова
