На 30 април 1937 година /стар стил/ започват изкопните работи на основите на църквата в село Душево. Още с първите копки по градежа, се е знаело, че новият храм ще се казва „Света Параскева“. Тази година е юбилейна за селото и неговата църква – една от най-хубавите в околията, благодарение на покойния вече отец Атанас и неговата презвитера Йорданка, която в писмо до съучениците на наскоро починалия си съпруг през ноември 1990 година пише: „От нашия Божи храм няма по-хубав в цялата Великотърновска епархия, във всяко едно отношение“.
80 години след първите изкопни работи за храма, в селото се готвят да празнуват. Годишнината няма да отбележат на датата, когато е започнал строежа, а на Петковден – денят на Света Параскева, покровителка и на хората и от Севлиево. И макар до Петковден – 14 октомври, да има време, подготовката за юбилейното честване започна с издаването на книжката „Камбана на вярата“ – едно малко издание от 44 страници, започнато от свещеник Атанас Илиев, довършено от неговата дъщеря Тотка и Милка Балинова, и двете от Душево, и двете жени с дълбока вяра, преклонение пред Бога, уважение и почит към хората. Със свои сили и средства двете довършили онова, за което на отец Атанас дните на земята не стигнали. И издали малката книжка, от чийто редове кънти камбаната на душевската църква - за всеки, който има душа да я чуе, и очи да прогледне между думите, но и сърце да почувства написаното. И само той ще разбере, че преди 80 години в Душево не просто са съградили храм...Слушайте защо...
Завръщането на българите по родните им земи след Освобождението през 1878 година било белязано с ново обществено съзнание. Те запазили своята националност и твърдо изповядвали православната вяра. Така след Осовобождението Душево се оформило като чисто българско селище. Редом със свободата, дошла и нуждата от обществени учреждения. На първо място от училище. В 1882 година се започнал строежа на училището, но щом като били иззидани основите, на мястото на старата турска джамия, планът за работа бил изменен. Породила се идеята да направят по-напред църква и така сградата, започната като училище, била довършена като стройна църквица. За направата й съдействал тогавашният кмет Лалю Цанев. В 1884 година, на Петковден, в чест и памет на Св. Параскева /Петка/, митрополит Климент /Васил Друмев/ освещава църквата. Така село Душево имало храм, изграден от плет и кирпич, но за хората от селото той бил красив. Пръв свещеник станал Никола Христов – баща на поп Дамян и земеделеца Марин Попов. Той е ръкоположен на 26 март 1882 година за село Кръвеник, но година по-късно напуска балканското село и заема eнорията в село Душево до 1892 г. След това в Душево свещенодействат свещеник Стефан Стойчев – до 1903 г., Иван Цонков – до 1924 г., Иван Пецов-Отчето. Точно по време на Иван Пецов, с активната подкрепа на Найден Цонков /дядо Наум/, който по онова време бил кмет на селото, се подема инициативата за събиране на средства и построяването на църква. Събрани били 300 000 тогавашни лева, към които прибавили 30 000 лв. безлихвен заем от отделни жители. Които нямали пари, помагали с труд. За ръководене работата по градежа бил избран местен комитет от състава на църковното настоятелство, а касиерът на кредитна кооперация „Видима“ Ганчо Пенчовски водил надничните листове. Ръководството на строежа било дадено, по доброволно съгласие, на Павел Акимович Корилин – руснак.
След поставянето на първата бетонна плоча, богослужението се извършвало в мазата.
През следващите две години се извършило вътрешното измазване и боядисване. Голяма част от иконите са подарени. Големият полилей също е подарък – от душевските градинари, работили в Загреб, а малкият – от Игнат и Иван Стойчеви, също душевци от Загреб. Първоначално камбанарията останала недовършена, тъй като имало идея към нея да се монтира часовник.
Първата венчавка в новата църква е на 10 ноември 1939 година, на Пенко Мичев и Тота Инкова. Една година по-късно църквата е осветена от митрополит Софроний.
От 22 март 1953 г. до 20 ноември 1990 г. енорията се заема от иконом Атанас Митев. За него и неговата презвитера може да се пише много. Няма човек, който ги е познавал, да не потвърди, че са били изрядни свещенослужители, образцови духовници и общественици. „Отец Атанас даде всичко на храма, както за неговото обновление, така и за съхраняване, зографисване и украса“, пише в книжката с историята на църквата в Душево. За да разберете най-добре какъв свещеник и човек е бил отец Атанас, публикуваме откъси от писмото на неговата съпруга, презвитера Йорданка, до съучениците му, писано след смъртта на отеца:
„...Сега се връщам в спомените си отпреди 40 години, когато на 8 и 9 февруари 1953 г. го ръкоположи Дядо Владика Софроний във Велико Търново. Ах, каква духовна радост изживяхме. И плакахме от вълнение – и двамата, и всички родители и близки присъстващи. Та нали тези дни бяха най-тържествените за нас в нашия живот. Тогава отец Димитър взема от мене нашите светбени свещи, които държах запалени в ръцете си, и ги сложи на престола. Там те изгоряха докрай, което означаваше, че ние трябва да бъдем образци за свещеническо семейство и да служим достойно на Бога до края на живота си...
Мили съученици, знаете ли какво беше за него храм „Св. Параскева“? ...Когато правеха външната мазилка, той работеше наравно с мазачите. Ами при изографията? Дванадесетметрови греди сурови ги издигна да направи скелето на кубето, проф. Кожухаров се хвана за главата. А когато дойде ред на ламаринения покрив на кубето и камбанарията, никой не се нае да се качи и работи. Само той и майстора Пангелов правеха скелето, двамата и облицовката. ...
Спомням си един следобед, падна много едър град, като яйца, и начупи почти всички прозорци и цигли. Дъжд се ля цяла вечер, и през нощта. Само двамата с него се мъчехме да се борим с пораженията на стихията. Той редеше цигли и плачеше от мъка и болка за Божия храм и затуляше прозорците с найлони, за да не се повреди зографията. Та само този ли е бил тежкият случай, който е изживял?...А колко щедро Бог го беше надарил с всички човешки дарби. Като почваше да служи, той като че ли се откъсваше от всичко земно и със сърце и душа служеше и славославеше Бога. Неговата уста се затваряше само когато спеше. През всичкото друго време той славославеше, молеше се, съветваше някого или обясняваше нещо. ...“
След кончината на отец Атанас църквата поема неговата вярна спътница, позната на всички като попадията Йорданка. Аскетичният й и изцяло отдаден на Бога живот съпъства дните й до последния й дъх през август 2012 г.
Днес, от 2014 г. насам, за свещенослужител на църквите в Сенник, Кормянско и Душево е назначен отец Цонко, син на поп Атанас от Сенник, при активната подкрепа на отец Стилиян от Батошевския манастир.
Тук ще прекъснем разказа на авторите на малката книжка „Камбана на вярата“. Разказът обаче няма да е пълен, ако не споменем, че камбаната в Душево не звъни от 2015 г. , когато се пуква. Ремонтът й се оказва скъпа инвестиция, която хората трябва да решат...Защото какво е да имаш камбана на вярата, ако нейният звън е замлъкнал?