Росица Иванова Бадрие заминава за Сирия през 1983 г. като съпруга на д-р Фадел Бадрие. Двамата се запознали като студенти в Стара Загора. Тя следвала в учителския институт, той във Ветеринарномедицинския. Нарича Сирия „моята втора родина“ и от всяка нейна дума лъха обич към страната, станала неин втори дом. До войната, която влязла в живота и на Росица, за да го преобърне.
От кога сте в България за постоянно, Росица?
През март 2011 г. се пенсионирах на 55 години. По сирийските закони, ако имаш 20 г. трудов стаж, няма значение на колко си години, можеш да се пенсионираш, като имаш право на пенсия в размер на половината от заплатата, която си получавал. Аз имах 26 години стаж и бях на 55 години. Пенсионирах се с пенсия, която бе 65% от заплатата ми, или 250 евро. Точно тогава в Сирия започнаха размириците и се прибрах в България. Трябваше да свърша някои неща, най-вече да се погрижа за бащиния апартамент.
Дойдохте с намерението да се установите тук, или просто посещение в родината?
Беше времето, за което си мислех, че е най-щастливия период в живота ми. Без ангажименти, очаквайки едни спокойни старини. Дали не си завидях сама на щастието, което мислех, че се задава в живота ми. Всъщност исках да пътувам повече между България и Сирия, да живея на двете места, които обичам. Но не стана според плановете ми.
Защото избухна войната?
Знаете ли, до юни 2012 г. шест пъти си идвах в България и отново се връщах в любимия Дамаск. Бях щастлива въпреки войната. Но последното ми пътуване през юни 2012 г. бе най-кошмарното. Напуснах Сирия буквално с последния възможен автобус с дестинация Дамаск-София. Бяхме 10 души, с мен пътуваше Хани - син на моя приятелка македонка заедно със съпругата си и 10-месечното им бебе. Най-големият кошмар преживяхме в участъка от Халеб до границата с Турция. Едно разстояние от 20 км, което изминахме за 3 часа. На всеки два, три километра ни спираха бандити и ни проверяваха. Тя беше алауитка /б.ред. алауитите са религиозна общност, концентрирана в Сирия, която е клон на шиитския ислям. Алауитите образуват политическия елит на сирийската държава чрез бившия и настоящ президент Хафез Асад и сина му Башар ал-Асад/. Тя беше от високопоставено семейство, баща й и братята й бяха с високи чинове военослужещи в редовната сирийска армия. Не мога да опиша страха и притеснението по време на това пътуване. Сега си мисля, че може би попаднахме на посредствени мъже, страшни, грозни. Когато подавах паспорта си за проверка, те дори не го поглеждаха, и казваха: „С жени не се занимаваме“. Вероятно това ме спаси, както Хани и съпругата му. За всеобщо щастие така и не разбраха потеклото й, нито от коя фамилия е.
съпругът на Росица д-р Фадел Бадрие в лятната им къща
Трябваше да напуснете Сирия заради собственото си оцеляване или там не бе възможно да се живее?
С избухването на войната Дамаск буквално вреше и кипеше. Хора излизаха сутрин на покупки и никога не се прибираха у дома. Сред тях има и мои приятели, които вече не са сред нас. Бомбардировките и взривовете по улиците станаха част от живота. Разрушените къщи бяха обичайна гледка. Вървиш по улицата, виждаш къща, на която едната стена я няма. И от улицата можеш да наблюдаваш нечия кухня, както я е оставила домакинята – масата , столовете, покъщнината. Няма ги хората обаче. Това не се забравя. Взривовете, огънят, пушекът, страхът. А колко хубав и спокоен бе животът в Сирия.
Намерихте ли спокойствие, завръщайки се в България?
Не, започна най-тежкия ми период. Една седмица, след като се бях прибрала в Севлиево, разбрах, че границата между Сирия и Турция е затворена. Вече нямах път за връщане. Оказах се в капан, без работа и доходи, въпреки, че си бях у дома. Нямаше как да получа пенсията си, още повече, че инфлацията, резултат от войната, я беше стопила и тя бе станала 66 долара. Исках да се върна в Сирия, но при всеки разговор със съпруга ми, той не даваше и дума. Постоянно повтаряше: „Страшно е тук, не си идвай сега“.
Доколкото разбирам Вие нямате право на българска пенсия.
Да, защото тук имам 10 години стаж, а стажът ми в Сирия не се зачита, тъй като между България и Сирия няма подписана спогодба. Трябваше да започна работа, за да се издържам. Така започнах работа в център за деца с увреждания в Севлиево. Знаете ли, при 30-годишния ми престой в Сирия нито веднъж не съм чула да има дом за болни и изоставени деца. Дори сега, след 6-годишна разруха, пак няма такова нещо. Всеки си отглежда децата, без значение дали са здрави или болни. Арабите имат друг морал, за тях връзката със семейството и фамилията е изключително силна. Арабската жена не се омъжва за човек, който не може да я издържа и не рискува да дарява с деца несъстоятелен мъж. Тя търси сигурност в брака и иска всички гаранции за добър живот. Затова поставя и условия. Тя иска преди брака да й бъде закупено достатъчно злато и облекла.
Защо семействата там имат толкова много деца, госпожо Бадрие?
Знаете ли, арабските семейства обичат да имат винаги по едно бебе у дома. И всички го обгрижват, то расте буквално от ръце на ръце. Освен това една арабска жена, ако иска да задържи мъжа си, му ражда деца. Там за аборт не се говори. Абортът е престъпление. Майчинството в Сирия е 3 месеца и никой не разчита на детски добавки, родителите сами отглеждат децата си, никой не очаква държавата да му дава. В Сирия не е необичайно жената да ходи на работа с дете. И аз имах такава колежка, идваше с детето си и всички му се радвахме.
Колко пъти ходихте в Сирия след като напуснахте страната с онзи злополучен автобус през 2011 г.?
През април 2015 г. успях да стигна до Сирия и останах 20 дни. Влязох през Ливан. Но войната вече беше прекъснала връзките ми с приятелки, местни и чужденки, най-вече от смесените бракове, със съседите, с колегите от работата. Изживях едновременно радост, че виждам някои от приятелите и болка, че други никога повече няма да видя. Боли ме. Аз обичам Сирия. И имах много хубав живот там. Бях обгрижвана и обичана. И никога не съм прекъсвала връзките си с България. Дори в Сирия, заедно със сънароднички, успяхме да създадем българско училищае и аз бях една от учителките. Вечер след работа, българките, омъжени за сирийци, намирахме време да ограмотяваме нашите деца на български език. А след избухването на войната и затварянето на нашето посолство в Дамаск, отново българки поеха нещо като дежурства – ходят в сградата на посолството, за да поддържат собствеността на България там.
През ноември 2017 г. отново бях в Сирия. Влязох през Турция, от Истанбул взех самолет до Бейрут, Ливан и оттам с такси до Дамаск - единственият начин, за да стигна. Времето беше чудесно, видях си малкото приятели, които останаха, бях обгрижена с внимание и обич. Сирийците са добър народ, въпреки тежкото положение, видях, че ги владее спокойствие, по-скоро някакво смирение и надежда, че краят на войната се вижда. След 6 години бомбардировки и престрелки хората на улицата сияеха, просяците бяха намалели, а пазарът беше пълен със стока – храна, дрехи, лекарства.
Кой се грижи за пострадалите и ранените, на какво ниво е медицинското обслужване в този военен район?
Сама преценете от следната случка. Когато миналата година отидох в Дамаск, се налагаше съпругът ми да бъде опериран. Сам беше подготвил всичко, избрал бе и болницата – почти ново заведение, само на една година. Операцията мина успешно, а след това, когато трябваше да се наблюдава постоперативно и се сменят превръзки, ходехме в един от пунктовете на Червения полумесец. Във всеки квартал има такива пунктове, където на болните се дават безплатни консултации и лекарства, също безплатно. Ако болният не е в състояние сам да отиде до пункта, линейка с екип идва при него.
На всеки три месеца всяко семейство получава пакети с продукти в големи количества. Дори съпругът ми каза, че не винаги ги взема, защото е сам и няма как да оползотвори толкова храна.
През 2017 г. в Сирия аз не видях изоставени деца, не видях лошо облечени или обути хора, но видях изморени от войната лица. И въпреки това спокойни и учтиви, както винаги ме посрещаха с усмивка, доволни, че се виждаме. Поздравяваха ме с „Хамдулиля салямтек“, което ще рече „Доживяхме да се видим“. Аз съм българка, обичам България, но тук виждам изнервени и груби хора. Станали са сякаш зли българите. И аз се промених тук. Живея затворено, съсредоточена в работата и грижите, без почти никакви емоции.
В България би трябвало да съм щастлива, че съм у дома, но не съм. Да, живея в бащиния си дом, където съм израсла. Но приятелите ме изоставиха. Жадувам за онази топлота, която усещам, общувайки със сирийци.
автор: Емилия Димитрова