Тези дни, на 28 юни, се навършиха 77 години от голямото наводнение в Севлиево. Едно от най-доброто четиво за стихията, което съм чела, са спомените на Никола Заръбов, роден през 1922 година и пряк участник в събитията, записани от неговия син Николай Заръбов.
„Над града и околоностите са се надвесили тъмни и мрачни купести облаци. Започва тихо да ръми и не след дълго постепенно преминава в силен равномерен дъжд. Вали непрекъснато през целия ден и цялата нощ, не спира и на другия ден. Като че ли небето се е продънило и всичката вода от него се изля над нас. Седя седнал на пейката под сайванта и си мисля: След толкова много дъжд земята така ще се напои, че за цяло лято влага ще има, няма да има нужда да въртим долапа, а и каква капия ще стане само, ще смая всички на пазара. Ама, нейсе, друго щяло да се случи и имало много да се пати...“
Денят започнал нормално, нищо не предвещавало ужасните събития, които предстоят. Хората си карали работата, унесени, че и този ден си отива. Малцина забелязали, че от североизток започнало да се затъмява. А рано било за смрачаване. Свечерило се и започнало вече да мръква. А небето било забулено от гъсти облаци, не давали на луната да се покаже. Някои седнали да вечерят, но злокобно предчувствие било стистнало гърлата им, не давало на залъка да премине. По-възрастните били най-угрижени, живяли и видяли какво ли не, те усещали, че природата им готви нещо. Към 21.30 часа повечето си легнали, че на другия ден работа ги чакала. Не минало много време и кучетата се разлаяли, камбаните на градските черкви забили. Водата от реката се вдигала заплашително и вече влизала в къщите. Дошли и първите вълни, които започнали да влачат със себе си покъщнина. Водата идвала от Балкана, носейки дебели дънери, клони. И тежка миризма на гнилоч попивала в телата и сърцата на уплашените севлиевци. За ставащото край тях успявали да разберат по водата, която ги удряла и при всяко проблясване на светкавица. Паднали стените и на някои къщи, на други водата отнесла портите, оградата, животните...
Към 4.00 сутринта водата започнала да се отдръпва. Започнало да се съмва. Злокобна картина се разкрила пред очите на хората, които започнали да смъкват децата си от покривите и таваните. Нямало къде да стъпят, само тиня. Оглеждали се един друг, дали са всички. С някои от комшиите така и не се видяли повече.
Това е кратък разказ за злокобната юнска нощ на 1939 година, когато става голямото наводнение в Севлиево.
