Исках да напиша тази история още преди година, когато се случи и преживяното се запечата в сетивата и ума ми. Динамиката в живота отложи написването, но не искам да отлагам повече, защото спомените избледняват, ненаписаните думи бързо изчезват от невронната памет на мозъка и потъват като в препълнено чекмедже, където не може да намериш нищо.
Беше краят на юни. Еньовден. Усещаше се радостта от предстоящото лято и свободата, която просторът дава, когато си под открито небе. Бяхме обзети от ентусиазъм за предстоящото изкачване. Групата ни беше млада: ученици от СУ, няколко семейства ротарианци и черния пудел на Косьо. Денят се отваряше пред нас, ние с раници на гърба, в тях малко неща, защото щяхме да нощуваме в хижата долу, където останаха автомобилите. Възхищавам се на преливащите багри, на малките цветенца, които нямат натруфена хубост като градинските, но пък усещат ласките на вятъра и могат да устояват на стихиите.
Почти в началото на прехода, попаднахме на гледка, която ни умили. Едно теленце току-що се беше родило. Още мокро и блестящо, то лежеше свито в краката на майка си. Малка карамелено-кафява топка – новото попълнение на стадото. Вървим по билото, което нагоре става по-стръмно и по-тясно. Скали, поляни с мащерка и бели маргаритки, полегнали хвойнови храсти. И пак скали... Малко страшно по ръба, но има стоманени въжета, на които да се държим. И винаги се намира някой, който да ти подаде ръка в трудния момент. Стръмното свършва, пред нас се простира подножието на поредния хълм, а хижата е още мираж. Еделвайсите забелязах когато се наведох да си вържа маратонката. Сякаш бяха избрали да се покажат точно на мен. Като се загледаш, откриваш и други: мънички, нежни, космати като лапи от власинките по тях. Латинското име на еделвайса е Leontopodium и означава „лъвска лапа“.
Най-накрая в далечината се показва хижата „Козя стена“. Не останахме дълго. Имаше прогноза за валежи и бързахме да се върнем, докато не се е стъмнило. Тръгнахме последни и решаваме на връщане да заобиколим опасния път. Не сме и разбрали кога сме се отклонили. Залутахме се. Крачехме по камъни, покрити с хвойна, не виждахме къде стъпваме. Едно от момчета се върна да ни посрещне. Тичахме, викахме. Красива шарена крава бягаше странично пред мене и мучеше пронизително.
Връщайки лентата назад, сега разбирам, че е събирала стадото. Кравите са много предпазливи и сме ги предизвикали с нашето поведение. Започнаха да прииждат от всички страни, за миг ни оградиха и препречиха пътя. „Страх ме е“, казах. „Спокойно! Спрете и не мърдайте!“ – каза Тома. Стояхме като замръзнали. Гледала съм филми със заложници. Така се чувствах, като в плен. Само че в плен на кравите! Ние бяхме заложници на стадото! Мислех си, колко глупаво се ядосвах, че сме объркали пътя. Сега единственото ми желание беше кравите да си тръгнат без да ни наранят.
Свекърва ми е разказвала, че майка й била почти смазана, когато прибирала стадото, стъпкана от изплашените животни. Това ме караше да се страхувам за момчето, за мъжа ми! Кравите бяха точно пред тях. Даже едната си завря муцуната в раницата. Понеже бях зад мъжете, започнах бавно да отстъпвам назад. От време на време надигах поглед, за да видя какво става, с надежда, че ще се успокоят. И тъкмо ми се струваше, че тръгват, те отново ни заграждат.
Когато кравата иска да покаже сила, тя се обръща настрана. Така демонстрира колко е голяма и навежда глава да си покаже рогата. Рогата са хубаво оръжие, а в стадото имаше доста рогати. Точно пред мене една красавица с разперени рога поклаща глава, а аз свеждам поглед и не смея да вдигна очи. О, никога повече няма да ям телешко варено!
Не знаех колко време беше минало. Когато страхът ми намаля, помислих че ако имаше с какво, щях да направя страхотни кадри! Гледката на безмълвната група, в чийто плен се озовахме, беше изумителна! Но не съм сигурна дали искам да преживея всичко отново, за да ги имам! Започна да се стъмва, а ние продължавахме да стоим и да чакаме с надежда да си тръгнат. Около час стояхме в кордона на тревопасните. Трима срещу трийсетина, въоръжени с рога и крака с копита. Как не заваля, може би тогава щяха да тръгнат! Чуват се гласове в далечината. Търсят ни... Стадото се раздвижва и вдига обсадата.
И ако днес ме попитат страхувам ли се от крави, ще отговоря: „Зависи“. И ще си ги представя една до друга, всяка със своята значимост за групата! Ще се възхитя на силата, на спойката между поколенията и ще се преклоня пред единството на екипа!
Там в синия мрак, някъде в началото на пътя, малкото теленце се беше изправило здраво на крака и попиваше със всичките си сетива новия живот!
Посвещавам тази история на колектива на ПГМЕТ „Ген. Иван Бъчваров“, по повод 62-годишнината на училището.